Луси добави дърва в огъня и към покритото със сажди гърло на комина полетяха искри. Вените по ръцете й изпъкваха, мускулите по гърба й се виждаха ясно. Талантите на Луси бяха по отношение на компютрите, а напоследък и в роботиката, която бе изучавала в университета. Това бяха експертни области, които я правеха крайно привлекателна за Екипа за спасяване на заложници към ФБР, но от нея се очакваха мозъчни, а не физически способности. Никоя жена досега не бе успявала да премине през зловещите изисквания на ЕСЗ, а аз се тревожех, че Луси няма да се примири с границите на възможностите си.
— Много ли спортуваш? — попитах.
Тя седна на огнището и ме погледна.
— Да.
— Ако нивото ти на мазнини се смъкне още, няма да си здрава.
— Съвсем здрава съм, а всъщност имам прекалено много мазнини.
— Ако се разболяваш от анорексия, няма да се примиря с това, Луси. Знам, че това може да те убие. Виждала съм жертвите на тази болест.
— Нямам проблеми с яденето.
Приближих се и седнах до нея. Огънят затопляше приятно гърбовете ни.
— Май ще трябва да ти се доверя за това — казах.
— Добре.
— Слушай — потупах я по крака, — ти си назначена в ЕСЗ като техен технически консултант. Никой никога не е очаквал да се спускаш по въже от хеликоптери и да пробягваш километър и половина за четири минути заедно с мъжете.
Тя ме погледна с блеснали очи.
— Точно пък ти да ми говориш за граници. Никога не съм виждала да позволяваш на пола ти да те задържа назад.
— Аз познавам идеално границите на възможностите си — възразих. — Просто ги заобикалям с мислене. Точно така оцелях.
— Виж — каза тя разчувствано, — писна ми да програмирам компютри и роботи, а после всеки път, когато стане нещо голямо — като бомбата в Оклахома, — момчетата да потеглят към въздушната база и да отлетят, а аз да остана. А дори и да отида с тях, ме заключват в някоя малка стаичка някъде, като че ли съм само някакъв прост смотаняк. Не съм смотана и искам да бъда истински агент.
Очите й се изпълниха със сълзи и тя отмести поглед от мен.
— Мога да премина всяко изпитание, което ми поставят. Мога да се спускам по въже, да стрелям със снайпер и да се гмуркам. И най-важното — мога да се оправя, когато се държат като идиоти. Нали знаеш, не всички са особено щастливи от факта, че работя с тях.
Не се и съмнявах в това. Луси винаги предизвикваше крайности в поведението на хората, защото беше прекалено умна, но и с доста труден характер. Освен това беше красива, с остри, силни черти, и аз искрено се учудвах как бе оцеляла в екип на специалните сили, състоящ се от петдесет мъже, с никой от които не би имала връзка.
— Как е Джанет? — попитах.
— Прехвърлиха я в офиса във Вашингтон. Работи по интелектуални престъпления. Поне не е далеч от мен.
— Това сигурно е съвсем отскоро — казах озадачено.
— Да — потвърди Луси и облегна лакти на коленете си.
— А къде е тази вечер?
— Семейството й има апартамент в Аспен.
Мълчанието ми не успя да прикрие въпроса, който ме интересуваше, и Луси отговори раздразнено:
— Да, не бях поканена. Но не защото ние с Джанет не се разбираме. Просто не беше добра идея.
— Разбирам.
Поколебах се, преди да добавя:
— Значи родителите й още не знаят?
— По дяволите, кой ли пък знае? Да не мислиш, че не се крием в работата? Отиваме някъде заедно и всяка от нас има удоволствието да гледа как другата я ухажват разни досадни мъже. Това е страхотно удоволствие — каза тя горчиво.
— Знам как е в службата — казах. — Не е по-различно, отколкото те предупредих, че ще бъде. По-интересно ми е семейството на Джанет.
Луси се вторачи в ръцете си.
— Най-вече майка й. Честно казано, смятам, че баща й не би се разтревожил. Няма да реши, че той е виновен за това, както смята майка ми. Само дето тя си мисли, че ти си виновната, защото основно ти си ме отгледала, както и нея самата.
Нямаше никакъв смисъл да се защитавам срещу невежите забележки на сестра ми, Дороти, която за съжаление беше майка на Луси.
— Майка ми вече има и нова теория. Твърди, че ти си първата жена, в която съм се влюбила, и някак си това обяснява всичко — продължи Луси с ироничен тон. — Няма значение, че това би могло да се нарече кръвосмешение или пък че ти не си лесбийка. Нали знаеш, тя пише онези проницателни детски книжки, затова се смята за експерт по психология и очевидно вече и за сексолог.
— Съжалявам, че се налага да търпиш и това освен всичко друго — казах натъжена.
Когато водехме подобни разговори, никога не знаех какво точно да направя. Все още те бяха сравнително нови за мен и в някои отношения страшни.
— Слушай — каза тя и се надигна, когато Марино влезе във всекидневната, — човек просто свиква да живее с някои неща.