— Не — отговорих. — Течението може да го е отнесло или пък да е заровен в тинята. За съжаление подобно оборудване потъва, а не се носи по вълните.
— Много бих искала да се добера до филма — каза Луси, все още загледана в снежната нощ.
Зачудих се дали мислеше за Аспен.
— Едно нещо е дяволски сигурно: не е снимал риби — каза Марино и пъхна в огъня дебела цепеница, която изглеждаше още мокра. — Остават само корабите. Смятам, че е работил върху история, която не се е харесвала на някои хора.
— Възможно е да е работил върху някоя статия — съгласих се. — Но това не означава, че тя е свързана със смъртта му. Някой може да е използвал гмуркането му като възможност за убийство по съвсем друга причина.
— Къде държиш подпалките? — попита Марино, като се отказа да се бори с огъня.
— Навън под навеса — отговорих. — Доктор Мант не ги внася в къщата. Страхува се от термити.
— По-скоро би трябвало да се страхува от огньове, съчетани с течение.
— Там отзад, точно до портата — казах. — Благодаря ти, Марино.
Той си сложи ръкавици, но не и палто и излезе навън. Огънят димеше упорито, а вятърът издаваше призрачни стонове в тухления комин. Наблюдавах племенницата си, която стоеше замислено до прозореца.
— Трябва да поработим върху вечерята, не мислиш ли? — запитах я.
— Какво прави той? — попита тя, все още с гръб към мен.
— Марино ли?
— Да. Този голям идиот се е загубил. Виж, стои чак там до оградата. Чакай малко. Не го виждам. Загасил е фенерчето си. Това е странно.
Думите й ме накараха да настръхна. Скочих от канапето. Хвърлих се към спалнята и грабнах пистолета от нощното шкафче. Луси застана до мен.
— Какво става? — възкликна тя.
— Марино няма фенер — отговорих.
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
Влетях в кухнята, отворих външната врата и се сблъсках с Марино. Едва не паднахме.
— Какво, по дяво… — извика той иззад товара с дърва.
— Някой дебне в двора — казах напрегнато.
Цепениците изтрополяха по пода, а Марино се затича обратно навън с изваден пистолет. Луси вече бе извадила оръжието си и също бе отвън. Бяхме готови да се справим дори с масови безредици.
— Проверете около къщата — нареди Марино. — Аз отивам там.
Върнах се, за да взема фенери, и за известно време ние с Луси обикаляхме около къщата, напрягахме очите и ушите си, но единствената гледка и звук идваха от обувките ни, хрускащи по снега. Чух как Марино спуска предпазителя на пистолета си, докато се приближаваше към нас в гъстата сянка до портата.
— До стената има отпечатъци от обувки — съобщи той.
Дъхът му излизаше на малки бели облачета.
— Наистина е странно. Водят към плажа, а после изчезват близо до водата — добави той.
После се огледа наоколо и попита:
— Имаш ли съседи, които биха могли да излязат на разходка в това време?
— Не познавам съседите на доктор Мант — отговорих. — Но те бездруго не биха стояли в двора му. А и кой нормален човек би се разхождал по плажа тази вечер?
— До коя част на двора стигат отпечатъците? — запита Луси.
— Ами, изглежда, онзи тип е прескочил оградата и е изминал около три метра навътре в двора, преди да се върне назад — отговори Марино.
Спомних си как Луси стоеше до прозореца, осветена от огъня и лампите. Вероятно натрапникът я бе видял и се беше уплашил.
После се сетих за нещо друго.
— Откъде знаем, че е бил мъж?
— Ако случайно е била жена, то направо можеш да я съжалиш — каза Марино. — Обувките й са същия размер като моите.
— Обувки или ботуши? — запитах и се отправих към оградата.
— Не знам. Подметките са с доста странна шарка — отвърна той и ме последва.
Отпечатъците, които видях, ме разтревожиха още повече. Не бяха оставени от обикновени ботуши или маратонки.
— Мили боже — казах. — Струва ми се този човек е носил водолазни ботуши или нещо подобно на тях. Погледнете.
Посочих шарката на Луси и Марино. Те бяха застанали до мен и виждаха ясно отпечатъците, осветени от фенера ми.
— Няма свод — отбеляза Луси. — Наистина приличат на водолазни ботуши. Това е странно.
Изправих се и погледнах над оградата към тъмната, вълнуваща се вода. Идеята, че някой може да е дошъл откъм морето, направо ми се струваше неприемлива.
— Можеш ли да ги снимаш? — обърнах се към Марино.
— Разбира се. Но нямам нищо, с което да направя отливки.
Върнахме се в къщата. Марино вдигна дървата и ги занесе във всекидневната, а ние с Луси насочихме вниманието си към вечерята. Имах чувството, че няма да мога да хапна нищичко, защото бях ужасно напрегната. Сипах си чаша вино и се опитах да повярвам, че натрапникът е бил чиста случайност, безобидно скиташ любител на снега или на гмуркането нощем.