Но знаех истината, поради което държах пистолета си наблизо и често поглеждах през прозореца. С мрачно настроение пъхнах лазанята във фурната. Извадих пармезана от хладилника и започнах да го стържа, после подредих смокини и пъпеш по чиниите, като добавих солидно количество шунка в порцията на Марино. Луси правеше салатата и за известно време работихме мълчаливо.
Когато най-после заговори, племенницата ми не звучеше особено щастлива.
— Наистина си се набутала в някаква каша, лельо Кей. Защо подобни неща винаги се случват точно на теб? Стоиш в това забравено от бога място, където няма аларма, а ключалките се отварят по-лесно и от кутия с кола…
— Изстуди ли вече шампанското? — прекъснах я. — Скоро ще стане дванайсет. Лазанята ще отнеме само около десет минути или петнайсет, освен ако фурната на доктор Мант не работи като всичко друго в къщата му. Тогава ще е готова някъде по същото време догодина. Никога не съм разбирала защо хората готвят лазанята с часове, а после се чудят защо е жилава и противна.
Луси ме гледаше втренчено, облегнала ножа на купата за салата. Беше нарязала достатъчно моркови и целина за цяла армия.
— Някой ден ще ти направя специална лазаня. Тя също е с ангинари, но със сос бешамел, а не маринара…
— Лельо Кей — нетърпеливо ме прекъсна тя, — мразя, когато правиш това, и няма да те оставя да продължиш. В момента въобще не ми пука за лазанята. Важното е, че тази сутрин си провела странен телефонен разговор. После пък е имало странно убийство, а хората на местопрестъплението са се отнесли подозрително към теб. А пък тази вечер в двора ти имаше човек, вероятно облечен в неопрен.
— Надали този човек ще се върне. Който и да е бил. Не би посмял да се захване и с трима ни.
— Лельо Кей, не можеш да останеш тук — каза тя.
— Трябва да заместя доктор Мант, а не мога да направя това, ако си стоя в Ричмънд — отвърнах и отново погледнах през прозореца над мивката. — Къде е Марино? Още ли прави снимки навън?
— Върна се преди малко — каза тя, а раздразнението й се усещаше ясно като настъпваща буря.
Влязох във всекидневната и го намерих заспал на канапето. Огънят пламтеше жизнерадостно. Очите ми се спряха на прозореца, откъдето Луси бе гледала, и отидох до него. Зад студеното стъкло дворът проблясваше като бледа луна, а снегът бе изпъстрен с отпечатъците от стъпките ни. Тухлената ограда беше тъмна и отвъд нея, там, където пясъкът се сливаше с морето, не се виждаше нищо.
— Луси е права — обади се сънливият глас на Марино иззад гърба ми.
Завъртях се към него.
— Мислех, че спиш.
— Чувам и виждам всичко, дори когато спя.
Не можах да не се усмихна.
— Изчезвай оттук. И аз гласувам за това — каза Марино и се надигна. — По никакъв начин не бих останал в тази съборетина насред това забравено от бога място. Ако нещо се случи, никой няма дори да чуе виковете ти — допълни той и ме погледна сериозно. — А докато те намерят, вече ще си напълно вкочанена. Разбира се, ако някой ураган първо не те е отнесъл в морето.
— Достатъчно — прекъснах го.
Марино взе пистолета си от масичката за кафе, стана и го пъхна в колана си.
— Можеш да изпратиш някой от заместниците си да поработи в Тайдуотър вместо доктор Мант.
— Аз съм единствената без семейство. За мен е по-лесно да се преместя, особено по това време на годината.
— Ама че дивотия. Не е нужно да се извиняваш за това, че си разведена и нямаш деца.
— Не се извинявам.
— А и не е, като да караш някого да се мести тук за половин година. Да не говорим, че ти си проклетият шеф. Ти би трябвало да нареждаш на хората си къде да отидат, независимо дали имат семейство или не. А ти би трябвало да си в собствената си къща.
— Всъщност не смятах, че идването тук ще се окаже толкова неприятно — казах. — Някои хора плащат доста пари, за да живеят в къщичка до океана.
Марино се протегна.
— Имаш ли нещо американско за пиене?
— Мляко.
— Мислех по-скоро за някоя и друга бира.
— Искам да знам защо викаш Бентън. Според мен е прекалено рано да намесваме и Бюрото.
— Аз пък мисля, че нямаш право да недоволстваш от пристигането на Бентън.
— Не се заяждай — предупредих го. — Прекалено късно е и съм твърде уморена.
— Просто съм искрен с теб — каза той, като извади цигара от пакета „Марлборо“ и я лапна. — Той ще дойде в Ричмънд. Не се и съмнявам в това. Той и жена му не са ходили никъде по празниците, затова предполагам, че вече е готов за кратко пътешествие. А това си заслужава.
Не можех да го погледна в очите и ми беше неприятно, че той знае причината за това.