Мълчахме повече от час и накрая Луси заговори:
— Тук се говори за Единствения и тяхната вярност към него. За човек ли става дума, или за някакво божество?
— За Хенд, който вероятно се мисли за някакъв шибан Исус Христос — каза Марино и наля още шампанско. — Помниш ли онзи път, когато го видяхме в съда? — обърна се той към мен.
— Надали скоро бих могла да го забравя — отговорих.
— Той пристигна с целия си антураж, включително един вашингтонски адвокат, който имаше огромен златен джобен часовник и бастунче със сребърен връх — обясни Марино на Луси. — Хенд носеше скъп моден костюм, а русата му коса бе завързана на конска опашка. Пред съда стояха сума ти жени, които искаха да го видят, като че ли е Майкъл Болтън или нещо подобно, представяш ли си?
— За какво беше в съда? — попита Луси и погледна към мен.
— Беше попълнил молба да му разрешат да огледа един случай, но прокурорът му бе отказал, затова той се яви пред съдия.
— Какво искаше?
— Опитваше се да ме принуди да му предам копия от смъртния акт на сенатор Лен Купър.
— Защо?
— Твърдеше, че покойният сенатор е бил отровен от политическите си врагове. Всъщност Купър умря от остър кръвоизлив, предизвикан от мозъчен тумор. Съдията също не уважи молбата на Хенд.
— Предполагам, че Джоуъл Хенд не те обича много — каза Луси.
— Сигурно е така — съгласих се, после погледнах книгата, оставена на масичката за кафе, и запитах Марино.
— Името на корицата. Знаеш ли кой е Дуейн Шапиро?
— Тъкмо това смятах да ти обясня — отвърна той. — Това поне научихме от компютъра. Живял в лагера на „Новите ционисти“ в Съфолк до миналата есен, когато избягал оттам. Около месец по-късно бил убит в Мериланд, когато се опитвали да откраднат колата му.
Замълчахме за момент. Стори ми се, че тъмните прозорци на къщата приличат на зловещи квадратни очи. После запитах:
— Заподозрени или свидетели?
— Абсолютно никой.
— Как Едингс се е снабдил с библията на Шапиро? — попита Луси.
— Очевидно това е най-трудният въпрос — отговори Марино. — Може Едингс да е говорил с него но някое време или пък с роднините му. Това определено не е копие, а още в самото начало на книгата се казва, че не трябва да изпускаш библията от ръцете си. А пък ако някога те пипнат с нечия чужда книга, можеш да целунеш задника си за сбогом.
— Всъщност точно това се е случило и на Едингс — каза Луси.
Не можех да търпя близостта на книгата до нас и ми се искаше да я хвърля в огъня.
— Това не ми харесва — казах. — Ама никак не ми харесва. Луси ме изгледа любопитно.
— Не ставаш суеверна, нали?
— Тези хора общуват със злото — отвърнах. — А аз признавам, че по света има зло и не трябва да се отнасяме пренебрежително към него. Къде точно в дома на Едингс намери тази зловеща книга? — попитах Марино.
— Под леглото му.
— Сериозно.
— Абсолютно сериозен съм.
— И сме сигурни, че Едингс е живял сам?
— Така изглежда.
— А семейството му?
— Бащата е починал. Брат му живее в Мейн, а майка му — в Ричмънд. Всъщност доста близо до твоята къща.
— Говори ли с нея? — запитах.
— Отбих се, за да й съобщя лошите новини. Попитах я дали можем да огледаме дома на сина й по-подробно, което ще направим утре — каза Марино и погледна часовника си. — Май по-правилно е да кажа днес.
Луси стана и отиде до камината. Седна на перваза, облегна лакът на коляното си и подпря брадичката си с ръка. Зад нея жарта пламтеше в дълбоко легло от пепел.
— Откъде знаем, че тази библия въобще е на „Новите ционисти“? — запита тя. — Според мен единственото, което знаем, е, че е на Шапиро. Как можем да сме сигурни откъде той се е сдобил с нея?
— Шапиро е бил техен човек само допреди три месеца — отговори Марино. — Чувал съм, че Хенд не е особено благосклонен към хора, които искат да го изоставят. Позволи ми да те попитам нещо: колко бивши нови ционисти познаваш?
Луси не можа да отговори. Аз също.
— Той има последователи поне от десет години насам. И никога не сме чули нищо за някой, който го е напуснал? — продължи Марино. — Как, по дяволите, можем да знаем кого точно е погребал във фермата си?
— Как е възможно никога преди да не съм чувала за него? — зачуди се Луси.
Марино се надигна, за да допълни чашите ни.
— Защото никога не са ви преподавали за хора като него в университета — каза той.
ГЛАВА ПЕТА
На зазоряване лежах в леглото и гледах към двора на доктор Мант. Снегът беше доста дълбок и натрупан високо на оградата, а зад дюните слънцето огряваше морето.