Затворих очи за известно време и се замислих за Бентън Уесли. Чудех се какво ли ще каже за мястото, където живеех в момента, за това какво ли ще си кажем, когато се видим. Не бяхме говорили от последната седмица на декември, когато и двамата се бяхме съгласили, че връзката ни трябва да приключи.
Завъртях се настрани и издърпах юргана до ушите си, когато чух тихи стъпки. След малко усетих Луси, застанала до леглото ми.
— Добро утро на най-любимата ми племенница в света — измърморих.
— Аз съм единствената ти племенница в този свят — отговори тя както винаги. — Откъде знаеш, че съм аз?
— Най-добре ще е да си ти. Ако е някой друг, той може да пострада.
— Донесох ти кафе — каза Луси.
— Ти си истински ангел.
— Айде бе, както казва Марино. Всички ме мислят за истински ангел.
— Просто се опитвах да бъда мила — казах и се прозях. Луси се наведе да ме прегърне и усетих мириса на английския сапун, който бях оставила в банята й. Усетих силата и здравето й и се почувствах стара.
— Караш ме да се чувствам ужасно — оплаках се, като легнах по гръб и сложих ръце под главата си.
— Защо?
Луси беше облечена в моята широка памучна пижама и наистина изглеждаше озадачена.
— Защото мисля, че никога вече не бих могла да премина „Жълтия тухлен път“ — отговорих, като имах предвид тежкия тренировъчен маршрут на академията.
— Никога не съм чула някой да го нарича лесен.
— За теб е лесен.
Тя се поколеба.
— Вече да. Но на теб бездруго не ти се налага да правиш компания на ЕСЗ.
— И слава богу.
Племенницата ми се замисли, после добави с въздишка:
— Знаеш ли, отначало бях адски вбесена, когато от академията решиха да ме изпратят обратно в университета за цял месец. Но в крайна сметка може да се окаже добра идея. Мога да работя в лабораторията, да си карам колелото и да тичам в парка на университета като нормален човек.
Луси не беше нормален човек, нито пък някога щеше да бъде. Отдавна, макар и с тъга, бях разбрала, че хора с коефициент на интелигентност като нейния са така различни от другите, както и психически увредените. Тя застана до прозореца и се загледа в блестящия сняг. Косата й изглеждаше златисто розова на утринната светлина. Искрено се учудих, че имах роднинска връзка с толкова красива личност.
— Освен това може да се окаже твърде хубаво, че точно сега съм далеч от Куантико — замислено каза тя и обърна сериозното си лице към мен. — Лельо Кей, трябва да ти кажа нещо. Не съм убедена обаче, че ще искаш да го чуеш. А и вероятно би било по-лесно, ако не го чуеш. Щях да ти го кажа още вчера, ако Марино не бе дошъл с теб.
— Слушам те — казах напрегнато.
Луси отново се поколеба.
— Смятам, че трябва да знаеш, особено щом днес ще се видиш с Бентън Уесли. В Бюрото се носи слух, че те с Кони са се разделили.
Не знаех какво да кажа.
— Очевидно не мога да потвърдя, че това е истина — продължи тя. — Но чух какво говорят хората и някои от нещата засягат и теб.
— Защо пък ще засягат и мен? — запитах прибързано.
— Е, хайде де — погледна ме тя в очите. — Хората подозират още откак започна да работиш по толкова много случаи заедно с него. Някои от агентите смятат, че това е единствената причина, поради която ти се съгласи да станеш консултант — за да бъдеш с него, да пътувате заедно и т.н. Знаеш за какво става дума.
— Това въобще не е вярно — казах ядосано и седнах. — Съгласих се да стана консултант патолог, защото директорът накара Бентън да ме помоли за това. Помагах в случаите, за да услужа на ФБР, а и…
— Лельо Кей — прекъсна ме Луси, — няма нужда да се отбраняваш.
Аз обаче не можех да се успокоя.
— Ужасно възмутително е, че хората говорят подобни неща. Никога не съм допускала приятелството ми с някого да се отрази на професионализма ми.
Луси се замисли, после заговори отново:
— Не става дума за обикновено приятелство.
— Ние с Бентън сме много добри приятели.
— Повече от приятели.
— В момента не. А и това не е твоя работа.
Тя се надигна нетърпеливо от леглото ми.
— Не е справедливо да се ядосваш на мен. — Племенницата ми ме загледа втренчено, но аз не можех да проговоря, защото усещах напиращите сълзи.
— Просто ти съобщавам какво се говори, за да не го чуеш от някой друг — каза тя.
Отново не отговорих и тя реши да си тръгне. Хванах я за ръката.
— Не съм ядосана на теб. Моля те, опитай се да ме разбереш. Това е неизбежна реакция, когато чуеш нещо такова. Сигурна съм, че и ти би реагирала така.
Тя се отдръпна от мен.
— Какво те кара да мислиш, че не съм реагирала, когато чух за това?