Загледах я безпомощно, докато излизаше от стаята ми. Помислих си, че Луси е най-трудният човек, когото познавам. Винаги когато бяхме заедно, започвахме да се разправяме. Луси не преставаше, докато не се увереше, че съм изстрадала толкова, колкото тя смяташе за необходимо, макар да знаеше колко я обичам. Това беше ужасно несправедливо, казах си, докато спусках крака на пода.
Прокарах пръсти през косата си и се замислих как ще стана и ще изкарам деня. Настроението ми беше скапано, помрачнено от съня, който си спомнях смътно. В него имаше вода и някакви жестоки хора, а аз бях уплашена и неспособна да се справя. Взех душ, свалих халата от кукичката на вратата и затърсих пантофите си. Марино и племенницата ми бяха напълно облечени и седяха в кухнята, когато най-после слязох долу.
— Добро утро — поздравих, като че ли ние с Луси все още не се бяхме виждали този ден.
— Да бе, адски добро — отвърна Марино, който изглеждаше недоспал и нервен.
Придърпах си стол и се присъединих към тях до масата. Слънцето бе изгряло и снегът блестеше ослепително.
— Какво има? — запитах разтревожено.
— Помниш ли отпечатъците от обувки до оградата снощи? — попита Марино, а лицето му се зачерви.
— Разбира се.
— Е, сега има нови — съобщи той и остави чашата си с кафе на масата. — Само дето тоя път са около колите ни, и са оставени от обикновени ботуши. И знаеш ли какво? — запита той, а аз нервно зачаках отговора, от който се страхувах. — Ние тримата няма да ходим никъде днес. Поне не докато не пристигне пътна помощ.
Не проговорих.
— Някой е срязал гумите ни — добави Луси с каменно лице. — Всяка една проклета гума. С някакво широко острие. Може да е голям нож или мачете.
— Изводът е, че със сигурност снощи в двора не е идвал някой заблуден съсед или любител на нощното гмуркане — продължи Марино. — Струва ми се, че говорим за човек, който е имал определена мисия. Ние го уплашихме и той изчезна, но после се е върнал или някой друг е свършил работата вместо него.
Станах, за да си сипя кафе.
— Колко време е нужно, за да ни оправят колите?
— Днес? — възкликна Марино. — Мисля, че не е възможно вашите коли да бъдат оправени днес.
— Трябва да е възможно — казах спокойно. — Не можем да останем тук. Трябва да огледаме къщата на Едингс. А и сега не изглежда тук да е съвсем безопасно.
— Струва ми се, че това е вярно — потвърди Луси. Преместих се по-близо до прозореца над мивката.
Виждах ясно колите ни, чиито гуми приличаха на черни гумени локви в снега.
— Срязани са напреки, така че да не могат да бъдат оправени — съобщи Марино.
— Какво ще правим тогава? — попитах.
— Ричмънд има споразумение с другите полицейски участъци и аз вече говорих с Вирджиния Бийч. Идват насам.
Неговата кола се нуждаеше от полицейски гуми и джанти, моята и на Луси — от „Мишелин“ и „Гудиър“, защото за разлика от Марино ние бяхме тук с личните си коли. Споделих всичко това с него.
— Насам идва камион с ремарке — съобщи ми той, когато се върнах на мястото си. — През следващите няколко часа те ще натоварят на него мерцедеса ти и таратайката на Луси и ще ги закарат до сервиза „Бел Тайър“ на булевард „Вирджиния Бийч“.
— Не е таратайка — обиди се Луси.
— Защо, по дяволите, си купила нещо с цвета на папагалско лайно? Искаш да си припомниш, че си от Маями, или какво?
— Не, виновен е бюджетът ми. Купих я само за деветстотин долара.
— А какво ще правим междувременно? — попитах. — Знаеш, че работата няма да бъде свършена бързо. Все пак е Нова година.
— Точно така — съгласи се той. — Съвсем просто е, док. Ако решиш да дойдеш в Ричмънд, ще се возиш при мен.
— Добре — не възнамерявах да споря. — Тогава хайде сега да свършим колкото се може повече, за да сме готови за тръгване.
— Започвай да си опаковаш багажа — каза той. — Според мен трябва да се изнесеш оттук завинаги.
— Не мога. Нямам избор. Трябва да остана тук, докато доктор Мант се върне от Лондон.
Все пак си събрах нещата така, като че ли никога вече нямаше да се върна тук. После проведохме най-доброто възможно разследване, защото рязането на гуми не беше истинско престъпление, а и знаехме, че местната полиция няма да е особено ентусиазирана в нашия случай. Нямахме оборудване, за да направим отливки, затова само снимахме отпечатъците около колите ни. Според мен най-многото, което можехме да научим от тях, бе, че престъпникът е бил едър и обут с обикновени ботуши или обувки с монограм „Вайбръм“ върху грайферите.
По-късно се появиха млад полицай на име Сандърс и червен камион с ремарке. Взех двете съсипани гуми и ги заключих в багажника на Марино. После стоях и наблюдавах как мъжете в гащеризони и дебели якета въртят инструментите с невероятна скорост. Лебедката държеше предния край на форда високо вдигнат във въздуха, като че ли колата на Марино всеки момент щеше да полети. Полицай Сандърс от Вирджиния Бийч ме запита дали може да има връзка между това, че съм главен съдебен лекар, и щетите, нанесени върху колите ни. Казах му, че не мисля така.