— На този адрес живее моят заместник — обясних. — Доктор Филип Мант. Той е в Лондон от един месец. Аз просто го замествам.
— И никой не знае, че живеете тук? — запита Сандърс, който очевидно не беше глупав.
— Някои хора знаят, разбира се.
— Значи според вас тази хулиганска постъпка не е свързана с работата ви? — попита той, докато си водеше бележки.
— В момента няма никакви доказателства, че съществува връзка — отговорих. — Всъщност не сме сигурни дали не е било някое хлапе, препило на новогодишния купон.
Сандърс не сваляше очи от Луси, която стоеше до колата си и говореше с Марино.
— Кой е това? — запита ченгето.
— Племенницата ми. Тя е агент във ФБР — отговорих и съобщих името й.
Той отиде да поговори с нея, а аз се върнах за последен път до къщата и влязох през предната врата. Въздухът бе затоплен от нахлуващото през стъклата слънце, което блестеше по мебелите. Долових мириса на чесън от снощната ни вечеря. Огледах още веднъж спалнята си, като отварях чекмеджета и ровех всред окачените в гардероба дрехи. Почувствах се разочарована и натъжена. Отначало си бях мислила, че тук ще ми хареса.
Проверих и стаята, където Луси бе спала, после влязох във всекидневната, където бяхме седели до ранна утрин, зачетени в „Книгата на Хенд“. Споменът за нея ме притесни също като съня ми. Настръхнах. Кръвта ми изстина от ужас и внезапно усетих, че не мога да остана в дома на колегата си нито секунда повече. Препуснах към задния двор. Слънчевата светлина ме успокои, а когато погледнах към океана, оградата отново ме заинтересува.
Снегът стигаше до върха на ботушите ми, когато вървях към нея, а отпечатъците от предишната нощ бяха изчезнали. Натрапникът, чийто фенер Луси бе видяла, бе прескочил оградата и бързо бе изчезнал. Но очевидно по-късно се е върнал или някой друг го е направил вместо него, защото отпечатъците около колите ни бяха направени след спирането на снега, а и не бяха оставени от водолазни ботуши или обувки за сърф. Погледнах над оградата към широкия плаж. Снегът приличаше на купчинки захар, от които се подаваха изсъхнали треви. Водата беше тъмносиня и не видях следи от човек никъде по плажа.
Стоях, загледана в морето дълго време, напълно погълната от мисли и тревоги. Когато се обърнах и тръгнах обратно, шокирана открих детектив Роше, който стоеше толкова близо до мен, че можеше да ме сграбчи.
— Мили Боже — възкликнах. — Никога не се промъквайте така зад мен.
— Минах по следите ви. Затова не ме чухте.
Той дъвчеше дъвка и бе пъхнал ръце в джобовете на коженото си палто.
— Когато реша да се промъкна тихо, го правя много добре.
Вторачих се в него и осъзнах, че изпитвам все по-силна неприязън. Детективът носеше тъмен панталон и ботуши, а тъмните авиаторски очила ми пречеха да видя очите му. Но това беше без значение. Познавах добре този тип хора.
— Чух за вандалщината и реших да видя дали не мога да ви помогна по някакъв начин — съобщи той.
— Не знаех, че сме повикали полицията на Чесапийк — отвърнах.
— Вирджиния Бийч и Чесапийк имат обща радиочестота, затова бързо научих за проблема ви — каза той. — Трябва да ви призная, че първото, което ми мина през ума, е, че вероятно има връзка.
— Връзка с какво?
— С нашия случай — отговори детективът и пристъпи по-близо. — Изглежда, някой добре се е погрижил за колите ви. Прилича ми на предупреждение. Нали разбирате, вероятно сте си пъхали носа там, където не трябва.
Погледът ми се спря върху краката му, обути във високи ботуши от червеникава кожа. Огледах отпечатъците, които бе оставил по снега. Роше имаше големи крака и ръце и подметките му бяха „Вайбръм“. Погледнах отново към лицето му, което щеше да е хубаво, ако душата зад него не беше толкова дребнава и проклета. Не казах нито дума за известно време, но когато проговорих, бях изключително пряма.
— Звучите ми като капитан Грийн. Така че, кажете ми, вие също ли ме заплашвате?
— Просто споделям наблюденията си.
Той пристъпи още по-близо и аз се оказах притисната до оградата. Топящият се сняг капеше в яката на палтото ми и кръвта ми закипя.
— Между другото — продължи Роше, като се доближи плътно до мен — има ли нещо ново в нашия случай?