— Моля ви, отдръпнете се — казах.
— Просто не съм сигурен, че ми казвате всичко. Мисля, че имате представа какво се е случило с Тед Едингс, но задържате информацията.
— В момента няма да обсъждаме този случай, нито който и да било друг.
— Виждате ли? Това ме поставя в много неизгодно положение, защото има хора, на чиито въпроси трябва да отговоря.
Не можах да повярвам на очите си, когато той постави ръка на рамото ми и добави:
— Знам, че не искате да ми създадете неприятности.
— Не ме докосвайте — предупредих го. — Прекалявате с наглостта си.
— Смятам, че ние с вас трябва да поработим върху проблема с общуването ни — каза той, без да отмести ръката си. — Може да вечеряме в някое тихо и спокойно местенце. Обичате ли морски деликатеси? Знам едно уединено място в Саунд.
Мълчах и се чудех дали да го фрасна по адамовата ябълка.
— Не се срамувайте. Доверете ми се. Всичко е наред. Това не е столицата на Конфедерацията с всички онези дърти снобари, които ви заобикалят в Ричмънд. Ние тук вярваме, че трябва да живеем и да оставим и другите да живеят. Нали разбирате какво имам предвид?
Опитах се да го заобиколя, а той ме сграбчи за ръката.
— На вас говоря — ядосано каза той. — Не можете да си тръгвате, докато ви говоря.
— Пуснете ме — наредих сериозно.
Опитах се да издърпам ръката си, но Роше беше изненадващо силен.
— Независимо колко научни степени имате, не можете да се борите с мен — ухили се детективът.
Дъхът му миришеше на мента. Вторачих се в тъмните му очила.
— Свалете ръцете си от мен веднага — заповядах решително. — Веднага! — изкрещях, като че ли всеки момент щях да го убия.
Роше внезапно ме пусна. Тръгнах обратно към къщата с разтуптяно сърце. Когато стигнах до предната й част, спрях, задъхана и замаяна.
— В задния двор има отпечатъци от обувки, които трябва да бъдат снимани — казах. — Оставени са от детектив Роше. Той тъкмо си тръгна оттам. Искам и да прибера всичките си вещи от къщата.
— Какво, по дяволите, искаш да кажеш с това, че тъкмо си е тръгнал? — запита Марино.
— Поговорихме си.
— Как, мамка му, е отишъл отзад, без да го видим?
Огледах улицата, но не видях никаква кола.
— Не знам как е дошъл — отвърнах. — Може да е минал през нечий заден двор. Или пък откъм плажа.
Луси ме изгледа объркано.
— Значи няма да се връщаш тук? — запита тя. — Въобще?
— Не — отговорих. — Никога вече няма да се върна тук.
Тя ми помогна да опаковам останалите си неща. Не им разказах какво се случи в задния двор, докато не потеглихме с колата на Марино към Ричмънд.
— Мамка му — възкликна той. — Това шибано копеле ти е налетяло. По дяволите! Защо не ме извика?
— Смятам, че задачата му е била да ме тормози от името на някой друг.
— Не ми пука каква е била задачата му. Все пак ти е налетял. Трябва да подадеш оплакване срещу него.
— Да нахалстваш на някого не е противозаконно.
— Да, но те е сграбчил.
— Значи ще искам да го арестуват за това, че ме е хванал за ръката?
— Не е имал право — вбесено каза Марино. — Казала си му да те пусне, а той не го е направил. Това е направо похищение. Или поне просто нападение. По дяволите, това прехвърля всички граници.
— Трябва да съобщиш за него в отдел „Вътрешни работи“ — обади се Луси от задната седалка, където си играеше със скенера, защото не можеше да седи спокойно. — Хей, Пит, предавателят не е наред — обърна се тя към Марино. — Не можеш да чуеш абсолютно нищо по трети канал. Той е за трети участък, нали?
— Какво друго очакваш, когато съм близо до Уилиямсбърг? Не съм проклет щатски полицай, за да имам връзка с всички.
— Не си, но ако искаш да поговориш с някой от тях, вероятно ще мога да включа предавателя ти.
— Сигурен съм, че можеш да го включиш и към космическата совалка — раздразнено отбеляза Марино.
— А ако можеш — намесих се, — гледай да ме качиш на нея.
ГЛАВА ШЕСТА
Пристигнахме в Ричмънд в два и половина. Пазачът отвори портата и ни пусна в изолирания квартал, където наскоро се бях преместила. Типично за тази част на Вирджиния, тук не бе валял сняг, а от дърветата буйно капеше вода, тъй като дъждът се бе превърнал на лед през нощта, а после температурата се бе покачила.
Каменната ми къща бе отдалечена от улицата, построена върху малко хълмче, което гледаше към скалистия бряг на река Джеймс, а гористият двор бе заобиколен от ограда от ковано желязо, през която съседските хлапета не можеха да се промъкнат. Не познавах никой от съседите си и не възнамерявах да променя това.
Когато за първи път в живота си реших да строя, не очаквах никакви проблеми, но независимо дали ставаше дума за покрития с плочи покрив, тухлените пътеки или цвета на предната ми врата, всички имаха по някоя критична забележка. Стигна се дотам, че разгневеният предприемач започна да ме търси дори в моргата. Тогава заплаших организацията на съседите, че ще ги съдя. Не е нужно да казвам, че поканите за гости в квартала бяха твърде малко.