— Не.
— Това не означава, че някой не е проникнал и в него.
— Ако е така, значи са знаели комбинацията на сейфа и кода на алармата.
— Номерата едни и същи ли са? — запитах.
— Да. Навсякъде е използвал рождената си дата.
— А ти откъде разбра това?
— От майка му.
— Ами ключовете му? — попитах. — При трупа не е имало ключове, а той е имал нужда от тях, за да подкара колата си.
— Роше твърди, че не е имало ключове — поправи ме Марино.
Замислих се върху думите му и реших, че тази липса наистина е доста странна.
Уесли наблюдаваше страниците от възстановените файлове, които излизаха от принтера.
— Всичките приличат на вестникарски материали — каза той.
— Публикувани? — запитах.
— Вероятно. Някои от тях изглеждат доста стари. Например самолетът, който се разби в Белия Дом. Самоубийството на Винс Фостър.
— Може би Едингс просто е разчиствал ненужното — предположи Луси.
— А, ето — каза Марино, загледан в някакъв банков документ. — На десети декември в сметката му са постъпили три хиляди долара.
Той отвори друг плик и продължи:
— Същото е и за ноември.
Това се отнасяше и за октомври и за останалата част от годината, а според другите данни Едингс определено е имал нужда от допълнителни доходи. Ипотеката върху къщата му беше хиляда долара на месец, сметките за кредитните му карти също толкова, а годишната му заплата бе едва четиридесет и пет хиляди.
— Мамка му. С всичките тези допълнителни мангизи той е имал около осемдесет бона годишно — каза Марино.
— Не е зле.
Уесли остави принтера, приближи се към мен и постави лист в ръката ми.
— Некрологът на Дуейн Шапиро — каза той. — „Вашингтон Пост“, шестнадесети октомври миналата година.
Статията беше съвсем кратка и просто съобщаваше, че Дуейн Шапиро е работил като монтьор в сервиз на „Форд“ във Вашингтон и е бил застрелян при опит да откраднат колата му, когато се прибирал у дома от бара късно през нощта. Споменатите в некролога роднини не живееха близо до Вирджиния, а за „Новите ционисти“ нямаше и дума.
— Едингс не е писал това — казах. — Направил го е репортер на „Пост“.
— Как тогава се е снабдил с книгата? — запита Марино.
— И защо, по дяволите, я е държал под леглото си?
— Може да я е четял — отговорих. — Сигурно не е искал някой друг — например домашната помощница — да я види.
— Ето и бележките му — извика Луси, която седеше втренчена в екрана, отваряше файловете един след друг и даваше команда за печат. — Добре, сега стигаме до важните неща. По дяволите — възкликна тя развълнувано, докато текстовете прелитаха пред нея, а лазерният принтер шумеше тихичко. — Страхотно.
Тя спря работата си и се обърна към Уесли:
— Тук има разни истории за Северна Корея, смесени с данни за Джоуъл Хенд и „Новите ционисти“.
— Какво за Северна Корея? — запита Уесли, зачетен в отпечатаните страници, докато Марино ровеше из следващото чекмедже.
— Проблемът, който нашето правителство имаше с тях преди няколко години, когато корейците се опитваха да произведат плутоний за бомба в една от ядрените си централи.
— Нормално е да предположим, че Хенд се интересува от горива, енергия и разни подобни — казах. — Тези неща са споменати в книгата.
— Добре — съгласи се Уесли. — Може това да е очерк за него. Или по-добре казано, началото на голяма статия за него.
— Защо Едингс би изтрил файла с голяма статия, която още не е довършил? — попитах. — И съвпадение ли е това, че го е направил в нощта, когато е умрял?
— Ако е възнамерявал да извърши самоубийство, не е невъзможно — отговори Уесли. — А в момента все още не сме сигурни дали не е направил точно това.
— Така е — потвърди Луси. — Изтрил е цялата си работа, така че след като умре, никой да не може да я види. После наглася нещата така, че смъртта му да изглежда като нещастен случай. Може да не е искал хората да знаят, че е извършил самоубийство.
— Абсолютно възможно — съгласи се Уесли. — Може да е бил намесен в нещо, от което не е можел да се измъкне. Това обяснява и ежемесечните вноски в банковата му сметка. Или пък може да е страдал от депресия или тежка лична загуба, за която да не знаем нищо.
— Или пък някой друг е изтрил файловете и е отнесъл резервните дискети — казах. — Това може да е било извършено и след смъртта му.
— Тогава този човек е имал ключ, знаел е кодовете и комбинацията — каза Уесли. — Знаел е, че Едингс не си е у дома и няма да се върне — допълни той и погледна към мен.
— Да — потвърдих.