— Всъщност нищо не е наред.
— Имаш нужда от нещо за ядене и си късметлийка, защото възнамерявам да сготвя.
— Луси — казах, като се облегнах на плота, — ако някой се опитва да маскира смъртта на Едингс като инцидент или самоубийство, тогава мога да разбера какъв смисъл имат последвалите заплахи или интриги в офиса в Норфолк. Но защо някой от персонала може да е бил заплашван в миналото? Твоите дедуктивни способности са добри. Кажи ми.
Луси разбиваше белтъци в купата и печеше геврек във фурната. Навиците й за нискокалорично хранене бяха потискащи и въобще не разбирах как успява да ги поддържа.
— Не знаеш дали някой е бил заплашван преди — каза тя логично.
— Така е. Не знам поне засега.
Започнах да правя виенско кафе и заговорих отново:
— Просто се опитвам да си обясня. Търся мотив, но не го откривам. Защо не добавиш малко лук, магданоз и пипер на това? А и щипка сол няма да ти навреди.
— Искаш ли да ти приготвя и на теб? — запита тя, без да спре да разбива.
— Не съм гладна. По-късно може да хапна малко супа.
Тя вдигна очи към мен.
— Съжалявам, че имаш проблеми.
Знаех, че намеква за Уесли, но не възнамерявах да го обсъждам.
— Майката на Едингс живее наблизо — казах. — Мисля, че трябва да поговоря с нея.
— Тази вечер? В последната минута?
— Тя може да иска да говори точно тази вечер — отговорих. — Съобщили са й, че синът й е мъртъв и почти нищо друго.
— Да — промърмори Луси. — Честита Нова година.
ГЛАВА СЕДМА
Нямаше нужда да питам никого за адрес или телефон, защото майката на мъртвия журналист беше единственият Едингс с адрес в „Уиндзър Фармс“. Според указателя тя живееше на чудесната, очертана с дървета улица „Сългрейв“, известна с богаташките си имоти и тюдорските замъци от шестнадесети век, наречени „Вирджиния Хаус“ и „Ейджкрофт“, които през двайсетте години били докарани от Англия в сандъци.
Когато й се обадих, не беше много късно, но гласът й звучеше сънливо.
— Госпожа Едингс? — запитах и й се представих.
— Страхувам се, че съм задрямала. — Тя наистина звучеше уплашена. — Седя във всекидневната и гледам телевизия. Господи, дори не знам какво дават. По ПБС предаваха „Брилянтната ми кариера“. Гледали ли сте го?
— Госпожо Едингс — казах отново, — имам няколко въпроса относно сина ви, Тед. Аз съм съдебният лекар по неговия случай. Надявах се, че ще можем да поговорим. Живея съвсем близо до вас.
— Някой ми каза, че е така. — Плътният южняшки глас потрепери. — Каза ми, че живеете наблизо.
— Сега ще ви бъде ли удобно да поговорим? — запитах след кратка пауза.
— О, да, ще ви бъда много благодарна. Казвам се Елизабет Глен — добави тя и заплака.
Обадих се в дома на Марино, където телевизорът работеше толкова силно, че не разбирах как чува каквото и да било друго. Той говореше и по другата линия и очевидно не искаше да кара събеседника си да чака.
— Естествено, виж какво можеш да научиш — съгласи се той, когато му съобщих какво възнамерявам да направя. — Аз лично съм кошмарно зает сега. Долу в „Мозби Корт“ става нещо, което може да се превърне в бунт.
— Само това ни трябва — казах.
— Тъкмо тръгвам натам. Иначе щях да дойда с теб. Затворих телефона и се облякох дебело, защото нямах кола. Луси беше заела телефона в кабинета ми и по напрегнатия й, тих тон заподозрях, че говори с Джанет. Махнах й от коридора и като й посочих часовника, направих знак, че ще се върна до един час. Излязох от къщи и тръгнах в студената, влажна тъмнина. Тежки мисли запълзяха из главата ми, като неприятно същество, което се опитва да се скрие. Разговорите с близките, съсипани от трагедията, си оставаха най-жестоката част от работата ми.
През изминалите години се бях сблъсквала с различни реакции, вариращи от превръщането ми в жертвено агне до молбите на отчаяни семейства, които сякаш се надяваха, че мога да направя смъртта недействителна. Бях виждала хората да плачат, вият, беснеят и въобще да не реагират, а през цялото време аз трябваше да се държа като безстрастния, но мил лекар за какъвто бях обучавана.
Моите проблеми си оставаха за мен. Никой не ги усещаше дори когато бях омъжена и бях станала експерт в прикриването на лоши настроения и плакане под душа. Спомних си как веднъж не успях да удържа сълзите си и излъгах Тони, че съм алергична към растения, скариди и сулфит в червеното вино. Беше лесно да се справя с бившия ми съпруг, защото той просто не искаше да чуе някои неща.
„Уиндзър Фармс“ изглеждаше призрачно тих и спокоен, когато влязох в него откъм реката. Върху викторианските фенери от ковано желязо, които напомняха за Англия, тегнеше мъгла, и макар прозорците в повечето къщи да светеха, никъде не се виждаше жива душа. Листата по мокрия тротоар приличаха на прогизнала хартия, а дъждът започваше да замръзва. Осъзнах, че най-глупашки бях излязла от къщи без чадър.