— Някои от спортните му принадлежности са на тавана, но са ужасно стари. — Гласът й затрепери отново. — И разни училищни документи.
— Знаете ли дали е имал сейф някъде?
— Не — поклати глава тя.
— А някой приятел, на когото е можел да повери нещата си?
— Не знам нищо за приятелите му.
Леден дъжд зачука по стъклата на прозорците.
— И никога не ви е споменавал за романтичните си интереси. Не е ли имал такива?
Тя стисна устни.
— Моля ви, кажете ми, ако не съм доразбрала нещо.
— Преди няколко месеца доведе едно момиче. Май беше през лятото. Струва ми се, че тя беше някакъв учен. Мисля, че се бяха запознали покрай историята, върху която той работеше тогава. Имахме лек спор заради нея.
— Защо?
— Тя беше привлекателна, от онзи академичен тип. Може да е професор. Не помня добре, но е някъде от чужбина.
Изчаках, но тя не каза нищо повече.
— За какво беше спорът ви?
— Още в минутата, когато я видях, разбрах, че има лош характер, и не я допусках в дома си.
— В Ричмънд ли живее?
— Предполагам, да, но не знам къде.
— Но той може да е продължил да се вижда с нея.
— Нямам идея с кого се е виждал Тед — отвърна тя. Бях сигурна, че лъже.
— Госпожо Едингс — казах, — по всичко личи, че синът ви не се е задържал много в дома си.
Тя само ме погледна.
— Имал ли е домашна помощница? Или някой, който да се грижи за растенията му?
— Изпращах моята слугиня, когато трябваше — отговори тя. — Корайън. Понякога му носеше и храна. Тед никога не готвеше.
— Кога за последен път е ходила там?
— Не знам — отвърна тя лаконично и осъзнах, че въпросите я изморяват. — По някое време преди Коледа. Поне така си мисля, защото тя беше болна от грип.
— Някога споменавала ли ви е какво има в къщата му?
— Предполагам, имате предвид оръжията — каза тя. — Още едно от нещата, които започна да колекционира преди една-две години. Това беше всичко, което искаше за рождения си ден — сертификат за подарък от оръжеен магазин. Сякаш една жена би посмяла да влезе в подобно място.
Нямаше смисъл да я притискам повече, защото единственото й желание беше синът й да е жив. Виждаше всичко друго просто като намеса в личния й живот, която бе решила да игнорира. Към десет се отправих към къщи. На два пъти се хлъзнах лошо по заледените, тъмни улици. Нощта беше ужасно студена. Ледът, който покриваше дърветата и улиците, пропукваше с резки шумове.
Почувствах се обезсърчена, защото ми се струваше, че никой не е познавал Едингс истински. Научих, че е колекционирал монети и пеперуди и винаги е бил чаровен. Той беше просто амбициозен журналист с ограничен обсег на внимание. Помислих си колко странно е това, че обикалям стария му квартал в такова време, а да разпитвам за него. Зачудих се какво ли би си помислил, ако знаеше, и се натъжих.
Не ми се говореше с никого, когато влязох вкъщи, и отидох направо в стаята си. Затоплях ръцете си с топла вода и миех лицето си, когато Луси се появи на прага. Веднага разбрах, че е в едно от типичните си настроения.
— Яде ли достатъчно? — запитах, като я погледнах в огледалото над мивката.
— Аз никога не ям достатъчно — раздразнено отговори тя. — Обади се някой си Дани от офиса ти в Норфолк. Каза, че службата за съобщения се свързала с него относно колите ни.
За момент не се усетих, после си спомних.
— Дадох номера на офиса на хората от пътна помощ — казах и избърсах лицето си с меката хавлия. — Предполагам, че са открили Дани в дома му.
— Както и да е. Той иска да му се обадиш.
Племенницата ми ме загледа строго в огледалото, сякаш бях извършила нещо лошо.
— Какво има? — запитах.
— Трябва да се измъкна оттук.
— Ще се опитам да уредя утре да докарат колите ни — отвърнах огорчена.
Излязох от банята и тя ме последва.
— Трябва да се върна в университета.
— Разбира се, Луси.
— Не разбираш. Имам ужасно много работа.
— Не знаех, че курсът ти или каквото всъщност е, вече е започнал.
Влязох във всекидневната и се отправих към бара.
— Няма значение дали е започнал. Имам да уреждам сума ти неща. И не знам как ще уредиш да докарат колите ни. Вероятно Марино ще може да ме закара да си прибера моята.
— Марино е зает, а планът ми е съвсем прост — казах. — Дани ще докара колата ми в Ричмънд, а той има един свестен приятел, който може да шофира твоя „Събърбан“. После Дани и приятелят му ще вземат автобуса до Норфолк.
— По кое време?
— Това е единственият проблем. Не мога да позволя Дани да свърши тази работа преди края на деня, защото той няма право да докара личната ми кола в работно време.
Отворих бутилка шардоне.