Добавих телефонните си номера, написах титлата и името си и изпратих писмото до всеки факс, отбелязан в журнала на Едингс, с изключение, разбира се, на „Асошиейтид Прес“. Известно време седях зад бюрото, като гледах замаяно към факса, като че ли машината незабавно щеше да разреши този случай. Но тя въобще не заработи. Към шест часа звъннах на Марино.
— Очевидно не е имало бунт — казах, след като телефонът на Марино се удари в нещо, падна и накрая гласът му замърмори по линията. — Слава богу, буден си.
— Колко е часът?
Гласът му звучеше зашеметено.
— Време е да се надигаш.
— Заключихме пет човека. Останалите се укротиха и се прибраха. Защо си будна?
— Аз съм вечно будна. А и не бих ти отказала да ме закараш до работата.
— Добре, слагай кафето — отвърна той. — Идвам.
ГЛАВА ОСМА
Когато Марино пристигна, Луси все още беше в леглото, а аз правех плодова салата и кафе. Отворих му и се изненадах, когато видях улицата. През нощта Ричмънд бе станал като от стъкло. По новините чух, че падащи клони и дървета са съборили електрическите стълбове в няколко района в града.
— Имаше ли проблеми? — запитах, като затворих вратата.
— Зависи какво имаш предвид — отговори Марино, като свали палтото си и ми го подаде.
— С шофирането.
— Имам вериги. Но бях на улицата до късно през нощта и съм ужасно изморен.
— Ела, ще ти сипя кафе.
— Не от онази безкофеинова свинщина, надявам се.
— Гватемалско е и има колкото искаш кофеин.
— Къде е хлапето?
— Спи.
— Уха. Сигурно е хубаво — прозя се той отново.
Влязохме в кухнята. През големите прозорци се виждаше оловно сивата ленива река. Скалите бяха покрити с лед, а дърветата изглеждаха като от детска приказка и проблясваха в бледата утринна светлина. Марино си сипа кафе и щедро добави захар и сметана.
— Искаш ли кафе? — запита ме той.
— Черно, моля.
— Мисля, че вече не би трябвало да ми напомняш.
— Никога не съм сигурна — отвърнах, докато вадех чинии от шкафа. — Особено с мъже, заразени с някаква странна болест, която им пречи да помнят важни за жените подробности.
— Да бе. Още сега мога да ти дам списък с неща, които Дорис никога не помнеше, като започнеш с това, че вечно използваше моите инструменти и никога не ги прибираше на мястото им — каза той, като говореше за бившата си жена.
Застанах до плота, за да приготвя закуската, а Марино се огледа притеснено, като че ли искаше да запали цигара. Не възнамерявах да му позволя.
— Предполагам, че Тони никога не ти е правил кафе — каза той.
— Тони никога не правеше нищо за мен. Само се опитваше да ми направи бебе.
— Е, не е свършил много добра работа, освен ако ти не си искала деца.
— От него не исках.
— А сега?
— Все още не искам дете от него. Заповядай — подадох чинията на Марино. — Хайде да поседнем.
— Почакай малко. Това ли е всичко?
— Какво още искаш?
— Мамка му, док. Това не е храна. И какви, по дяволите, са онези малки зелени парченца с черните точки?
— Киви. Сигурно си го ял и преди — отвърнах търпеливо. — Но ако искаш, мога да ти направя и един геврек.
— Да, няма да е лошо. С топено сирене. Имаш ли маково семе?
— Ако ти направят проба за наркотици днес, ще бъде положителна за морфин.
— И не ми давай от ония нискокалорични свинщини, дето имат вкус на глина.
— Не, нямат — казах. — Глината е по-вкусна.
Не му сложих масло, защото ми се искаше поне малко да удължа живота му. Ние с Марино вече бяхме нещо повече от партньори и дори приятели. Зависехме един от друг по начин, който никой не можеше да обясни.
— Е, разкажи ми какво си правила — каза той, когато седнахме до масата. — Знам, че цяла нощ не си спала и си се занимавала с нещо.
Той лапна голяма хапка от геврека и се протегна към сока си. Разказах му за посещението си при госпожа Едингс и за бележката, която бях написала и изпратила до неизвестните факсови номера.
— Странно е, че е изпращал факсове навсякъде другаде освен в собствената си служба.
— Има и два факса до работата му — напомних. — Трябва да поговоря с тези хора.
— Пожелавам ти късмет. Не забравяй, че те са журналисти.
— Точно от това ме е страх. За тия кретени Едингс е просто още една история. Единственото, за което им пука, е какво ще правят с информацията. А колкото по-ужасна е смъртта му, толкова повече ще им хареса.
— Е, не знам какво ще излезе, но подозирам, че всеки в службата, с когото е бил близък, страхотно ще внимава какво казва. И не съм сигурна, че ги обвинявам за това. Разследването на смъртен случай е доста зловещо за хора, които не са молили да ги поканят в него.