Марино спря на задния паркинг, където стояха впечатляващ брой коли, като се има предвид състоянието на пътищата. Застанах пред затворената врата на гаража и отключих малката странична врата. Тръгнах по рампата, предназначена за носилките, влязох в моргата и чух гласовете на хората, работещи надолу по коридора. Залата за аутопсии се намираше до гигантския хладилник, а вратите й бяха широко отворени. Влязох вътре в момента когато заместникът ми, Филдинг, сваляше няколкото тръбички и катетри от тялото на млада жена, разположено на втората маса.
— Ти с кънки ли дойде? — запита той, не особено учуден, че ме вижда.
— Почти. Днес може да ми се наложи да карам микробуса. В момента съм без кола.
Той се наведе по-близо към пациентката си и леко се намръщи, докато разглеждаше татуираната около увисналата лява гърда гърмяща змия, чиято зейнала паст бе насочена към зърното.
— Кажи ми, моля ти се, как може да се издокараш с нещо подобно? — запита Филдинг.
— Според мен майсторът на татуировката е единственият спечелил от сделката — отговорих. — Провери и вътрешната страна на долната й устна. Сигурно и там има татуировка.
Той дръпна долната устна, на чиято вътрешна страна с големи разкривени букви бе написано „Да ти го начукам“. Филдинг ме погледна изненадано.
— Откъде знаеше за това?
— Татуировките са любителска направа. Тя изглежда рокерско маце и предполагам, че е виждала как изглежда отвътре затвора.
— Вярно по всички точки — ухили се той, като грабна чиста кърпа и избърса лицето си.
Колегата ми, културист, винаги изглеждаше така, сякаш всеки момент униформата му щеше да се пръсне, и се потеше обилно, докато ние останалите вечно мръзнехме. Но Филдинг беше способен патолог, симпатичен и приятен човек, а и твърдо вярвах, че е лоялен.
— Възможна свръхдоза — обясни той, докато скицираше татуировката на диаграмата. — Предполагам, че е прекарала Нова година по-весело, отколкото трябва.
— Джак, колко пъти си имал работа с полицията в Чесапийк? — запитах.
Той продължи да рисува.
— Много малко.
— А наскоро?
— Не. Защо? — попита той и ме погледна любопитно.
— Имах доста странна среща с един от техните детективи.
— Във връзка с Едингс?
Филдинг започна да мие трупа и дългата тъмна коса се разпиля по блестящата стомана.
— Точно така.
— Знаеш ли, странно е, но Едингс тъкмо ми се беше обадил. Сигурно само ден преди да умре — каза Филдинг, без да изпусне маркуча.
— Какво искаше?
— Не знам. Бях тук и работех върху случай. Въобще не говорих с него. Сега ми се иска да го бях направил.
Той се качи на малката стълба и започна да снима трупа.
— За дълго ли си в града?
— Не знам — отговорих.
— Е, ако имаш нужда от помощ в Тайдуотър, на разположение съм.
Светкавицата проблесна и той зачака излизането на снимката.
— Не помня дали ти казах, но Джини отново е бременна и вероятно ще се зарадва да се изнесе за известно време от къщата. Тя обича океана. Кажи ми името на детектива, за когото се тревожиш, и аз ще се погрижа за него.
— Иска ми се някой наистина да го направи — казах. Светкавицата отново проблесна, а аз се замислих за къщата на доктор Мант. Не можех да си представя, че мога да настаня Филдинг и жена му там или дори някъде наблизо.
— Бездруго е по-разумно да останеш тук — добави той. — А и се надявам, че доктор Мант няма да остане завинаги в Англия.
— Благодаря ти — казах трогнато. — Чудесно ще е, ако можеш да отиваш там няколко пъти седмично.
— Няма проблеми. Можеш ли да ми подадеш Никона?
— Кой по-точно?
— Ами онзи с единичния рефлективен обектив. Мисля, че е в онзи шкаф там — посочи той.
— Ще направим график — казах, като му подадох апарата. — Но вие с Джини няма нужда да отсядате в къщата на доктор Мант, повярвай ми.
— Проблем ли имаше? — запита той, като ми подаде новата снимка.
— Марино, Луси и аз започнахме Новата година с нарязани гуми.
Той отпусна фотоапарата и ме погледна шокиран.
— Мамка му. Да не е било случайно?
— Не мисля така.
Качих се с асансьора на следващия етаж и отключих кабинета си. Видът на коледния подарък от Едингс ми подейства като шамар. Не можех да го оставя на шкафа, затова го взех в ръце, но се оказа, че няма къде да го преместя. За момент обикалях наоколо объркана и притеснена и накрая го върнах на старото му място, защото не можех да го изхвърля, а и не исках да притеснявам някой друг от колегите си със спомени за него.
Хвърлих един поглед към кабинета на Роуз и не се изненадах, че тя все още не бе пристигнала. Възрастта на секретарката ми вече бе доста напреднала и тя не обичаше да шофира из центъра на града дори при най-хубаво време. Закачих си палтото и внимателно се огледах наоколо, доволна, че всичко изглеждаше наред, с изключение на почистването, но чистачите идваха след работно време. Обаче никой от „санитарните техници“, както ги наричаха в общината, не искаше да работи в нашата сграда. Само няколко човека се бяха задържали за по-дълъг период, но и от тях никой не би слязъл долу.