Очевидно Едингс често бе провеждал лични разговори с персонала ми. Не беше чудно, че той получаваше достъп до мен много по-лесно от другите репортери. Не можех да не си помисля дали същият талант не е довел до смъртта му. Подозирах, че наистина е било така.
— Той спомена ли ти за какво искаше да говори с доктор Филдинг? — попитах, докато се изправях.
Клета се замисли съсредоточено за момент, като разсеяно прехвърляше снимките, които светът никога нямаше да види.
— Изчакайте за момент. А, сетих се. Нещо за радиация. А и какво ще бъде открито, ако човек умре от радиация.
— Какъв вид радиация? — попитах.
— Ами аз си помислих, че е започнал някаква история за рентгеновите апарати. Нали знаете, напоследък доста често говорят за тях по новините, защото много хора се страхуват от бомби в писмата си и разни подобни неща.
Доколкото си спомнях, в апартамента на Едингс нямаше нищо, което да насочва на мисълта, че е работел върху такава история. Върнах се в кабинета си и се захванах с документите и телефона. Няколко часа по-късно ядях късен обед на бюрото си, когато Марино влезе.
— Какво става? — запитах учудена, че го виждам. — Искаш ли половин сандвич с риба тон?
Той затвори двете врати и седна, без да свали палтото си. Изражението на лицето му ме изплаши.
— Говорила ли си с Луси? — запита той.
— Не съм, откак излязохме от къщата — отговорих и оставих сандвича. — Защо?
— Тя ми се обади. — Марино погледна часовника си. — Преди около час. Искаше да разбере как да се свърже с Дани, за да получи колата си. Звучеше като пияна.
Замълчах за момент, вторачена в него. После отместих поглед. Не го питах дали е сигурен, защото Марино беше наясно с тези неща, а и миналото на Луси му бе добре известно.
— Трябва ли да си отида вкъщи? — запитах тихо.
— Не. Мисля, че тя просто е в гадно настроение и се опитва да го оправи. Но поне няма кола на разположение.
Поех си дълбоко дъх.
— Важното е, че в момента е в безопасност. Но мислех, че би трябвало да знаеш.
— Благодаря — отвърнах мрачно.
Бях се надявала, че склонността на племенницата ми понякога да злоупотребява с алкохол, бе отдавна забравен проблем, тъй като не бях виждала тревожни признаци още от онези далечни дни на самоунищожение, когато бе шофирала пияна и едва не умря. Ако не друго, то поне странното й държане сутринта, комбинирано с това, което Марино ми съобщи току-що, ме уведомиха, че има нещо нередно. Не бях сигурна обаче какво трябва да направя.
— И още нещо — каза той и се надигна. — Не е разумно да се връща в академията в този вид.
— Не, разбира се, че не — съгласих се.
Марино си тръгна, а аз останах за известно време зад затворените врати. Бях ужасно потисната, а мислите ми напомняха мудната река зад дома ми. Не бях наясно дали съм вбесена или уплашена, но се сетих за случаите, когато й бях предлагала вино или бира, и се почувствах предадена. Отчаянието ме завладя напълно, когато се замислих върху всичко, което бе постигнала и можеше да загуби, и внезапно в главата ми се появиха нови, зловещи образи. Представих си ужасните сцени, обрисувани от човека, който искаше да бъде бог. Знаех, че племенницата ми, въпреки цялата си гениалност, не осъзнаваше тази мрачна сила. Тя не можеше да разбере злото така, както аз го разбирах.
Облякох си палтото и нахлух ръкавиците. Знаех къде точно трябва да отида. Тъкмо щях да съобщя на колегите си, че тръгвам, когато телефонът звънна. Вдигнах бързо слушалката, защото се надявах, че може да е Луси. Вместо нея обаче се обаждаше шефът на полицията в Чесапийк, който ми съобщи, че името му е Стийлс и току-що се е преместил тук от Чикаго.
— Съжалявам, че трябваше да се запознаем по този начин — каза той, както ми се стори искрено. — Но трябва да поговоря с вас за един от детективите ми на име Роше.
— И аз трябва да поговоря с вас за него — отвърнах. — Вероятно вие можете да ми обясните какъв е проблемът му.
— Според него вие сте проблемът.
— Това е абсурдно — възкликнах, неспособна да удържа гнева си. — Накратко казано, началник Стийлс, вашият детектив е непрофесионалист, некадърник и пречка в това разследване. И му е забранен достъп до моргата ми.
— Вие осъзнавате, че „Вътрешни работи“ грижливо ще разследва това, нали? — запита той. — Вероятно ще се наложи да дойдете тук по някое време, за да поговорим с вас.
— И какво точно е обвинението?
— Сексуален тормоз.
— Е, това е популярно напоследък — казах иронично. — Не знаех, че имам власт над него, тъй като той работи за вас, а не за мен, а при сексуалния тормоз става дума за злоупотреба с властта. Всичко това обаче са пълни глупости, защото в случая ролите са разменени. Вашият детектив е този, който намекваше за секс, а когато не отговорих на авансите му, започна да се държи грубо.