— Може — отговори Марино. — Познаваш доктор Скарпета, нали?
Дейго се намръщи замислено, после се сети.
— Знаех си, че съм ви виждала тук и преди. С него. Вие двамата още ли сте женени? — засмя се тя, като че ли беше казала нещо адски смешно.
— Слушай, Дейго — продължи Марино. — Чудим се дали едно хлапе не е идвало тук днес по-рано. Бял, слаб, с дълга, тъмна коса. Наистина хубав. Бил е облечен в кожено яке, джинси, пуловер, маратонки и яркочервена шина на коляното. Около двайсет и пет годишен. Карал е нов черен мерцедес с много антени по него.
Очите й се присвиха, а лицето й помрачня, докато слушаше Марино. Ръката й пусна кърпата. Подозирах, че полицаите са й задавали въпроси в миналото за други неприятни неща. Изражението й подсказваше, че презира мързеливи, лоши хора, които не чувстват нищо, когато съсипват живота на почтените хора.
— О, знам много добре кого имате предвид — каза тя. Думите й имаха ефекта на изстрел. И двамата насочихме вниманието си към нея стреснати.
— Той дойде около пет. Така поне предполагам, защото беше още рано. Е, имаше няколко човека, които си пиеха бирата, както винаги. Но клиентите за вечеря още не бяха дошли. Той седна ей там.
Дейго посочи към празната маса под пълзящото растение в дъното на залата, където на тухлената стена имаше картина с петел. Вторачих се в масата, където Дани бе ял последната вечеря в живота си заради мен и го видях пред очите си. Беше жив и весел, с дълга, лъскава коса. После си го представих окървавен и окалян, проснат на тъмния хълм, обсипан с боклуци. Сърцето ме заболя и ми се наложи да отместя поглед. Просто трябваше да направя нещо с очите си.
Овладях се, обърнах се към Дейго и казах:
— Той работеше за мен. Казваше се Дани Уебстър.
Тя се загледа продължително в мен, осъзнала значението на думите ми.
— Ох — прошепна Дейго тихо. — Това е той. О, Господи, не мога да повярвам. Предаваха го по новините, а хората тук говореха за това цяла вечер, защото всичко е станало малко по-надолу по улицата.
— Да — потвърдих.
Тя погледна тъжно към Марино.
— Той беше само едно хлапе. Дойде тук, без да обръща внимание на никого. Просто седна, за да си изяде сандвича, а после някой го е убил. Казвам ви — тя вбесено започна да търка плота, — наоколо има прекалено много злоба. Прекалено много! Писна ми от това. Разбирате ли? Хората убиват, без да им мигне окото.
Няколко от седящите наблизо клиенти дочуха разговора ни, но продължиха своя, без да се вторачат в нас. Марино беше с униформа, а това очевидно подтикваше хората да си гледат собствените работи. Изчакахме Дейго да се поуспокои и си намерихме маса в най-тихия ъгъл на бара. Тя кимна към една от келнерките.
— Какво искаш, сладурче? — запита ме Дейго. Струваше ми се, че никога вече няма да мога да ям, затова си поръчах само билков чай, но тя не искаше и да чуе за това.
— Слушай сега — обърна се Дейго към келнерката, — донеси на докторката една порция от моя пудинг със сос „Джак Даниълс“. Не се тревожи, уискито се е изпарило — успокои ме тя. — И чаша силно кафе. Капитане? — погледна тя към Марино. — Искаш обичайното, нали, скъпи? Аха — кимна Дейго, преди той да отговори. — Това е сандвич с пържола, не много изпечена, пържен лук, допълнителна порция пържени картофи. Капитанът обича кетчуп, горчица, майонеза. Без десерт. Искаме да запазим живота на този човек.
— Имаш ли нещо против? — запита ме Марино, вадейки цигарите си, като че ли днес се нуждаеше от още едно нещо, което да го убие.
Дейго също запали цигара и ни разказа всичко, което си спомняше. Не беше малко, защото кафе „Хил“ беше от онези барове, където хората забелязват непознатите. Каза ни, че Дани останал там по-малко от час. Пристигнал и си тръгнал сам. Не изглеждало да очаква някого. Очевидно се притеснявал за времето, защото често поглеждал часовника си. Поръчал си моряшки сандвич с пържени картофи и пепси. Последната вечеря на Дани Уебстър му бе струвала шест долара и двайсет и седем цента. Келнерката, която го обслужвала, се наричала Сиси. Оставил й бакшиш един долар.
— И не видя никого в района, който да те настрои подозрително? По никое време днес? — запита Марино.
Дейго поклати глава.
— Не. Това, разбира се, не означава, че някое мръсно копеле не е висяло някъде из улицата. Защото там има много такива. Не е нужно да ходиш надалеч, за да ги намериш. Но ако е имало някой, не съм го видяла. А и никой от клиентите не сподели да се е натъкнал на подобен човек, когато е идвал насам.
— Добре, ще трябва да поговорим и с клиентите. С всички, които можем да открием — каза Марино. — Може да са забелязали някаква кола по времето, когато Дани си е тръгнал.