Той заключи плика в багажника си. Знаех, че и преди бе съхранявал там улики. Нежеланието на Марино да спазва правилата не се ограничаваше само до униформата му.
Огледах тъмната улица, очертана от паркираните коли.
— Каквото и да е станало, е започнало точно тук — казах.
Марино не отговори, а също се огледа. После запита:
— Мислиш ли, че е било заради мерцедеса? Това ли е бил мотивът?
— Не знам — отговорих.
— Е, може и да е кражба. Колата му е дала вид на доста по-богат човек, отколкото беше.
Отново ме завладя чувството за вина.
— Но все още смятам, че може да се е срещнал с човек, когото е искал да види.
— Може да е по-лесно, ако е имал лоши намерения — казах. — Наистина ще е по-лесно за всички нас, защото тогава ще обвиняваме самия него за смъртта му.
Марино ме изгледа внимателно, после каза:
— Прибери се у дома и поспи малко. Искаш ли да карам след теб?
— Благодаря. Ще се оправя.
Но всъщност не бях особено сигурна. Пътят беше по-дълъг и тъмен, отколкото го помнех, и се чувствах изненадващо неспособна да извърша и най-обичайните и елементарни действия. Трудно ми беше дори да сваля прозореца и да намеря дребни, за да платя пътната такса. После хвърлих жетона, който не уцели кошницата, а когато шофьорът зад мен натисна нервно клаксона си, подскочих. Бях толкова разстроена, че не можех да се сетя за нищо, което да ме успокои, дори и чаша скоч. Стигнах до моя квартал към един часа. Пазачът, който ми отвори, беше мрачен. Вероятно бе чул новините и знаеше откъде идвам. Спрях пред къщи и забелязах с изненада, че колата на Луси бе паркирана на частния път.
Тя беше будна и седеше във всекидневната. Изглежда, напълно се бе съвзела. Огънят пламтеше весело, върху краката й бе метнато одеяло, а от телевизионния екран Робин Уилямс разсмиваше публиката.
— Какво стана? — запитах и седнах на близкото кресло. — Как колата ти се озова тук?
Луси беше с очила и четеше някакъв бюлетин на ФБР.
— Обадиха се от службата за съобщения — отговори тя. — Момчето, което карало моята кола, пристигнало в службата ти, но помощникът ти не се появил. Как му беше името? Дани? Затова момчето с моя „Събърбан“ се обадило в работата ти и те веднага ми звъннаха. Посрещнах го при будката на пазача.
— Но какво е станало? — запитах отново. — Дори не знам кой е този човек. Трябваше да е някакъв приятел на Дани, а самият Дани караше моя мерцедес. Трябваше да паркират и двете коли зад службата ми.
Млъкнах и се вторачих в племенницата си.
— Луси, имаш ли представа какво става? Знаеш ли защо се прибирам толкова късно?
Тя взе дистанционното и загаси телевизора.
— Знам само, че са те извикали за някакъв случай. Ти ми го каза, преди да излезеш.
Информирах я за всичко. Обясних й кой беше Дани, разказах й за убийството и за мерцедеса. Съобщих й всички подробности.
— Луси, знаеш ли кой бе човекът, който докара колата ти? — запитах.
— Не — отговори тя. — Някакво момче от испански произход, на име Рик. Имаше обица, къса коса и изглеждаше двайсет и две, двайсет и три годишен. Много учтив и любезен.
— Къде е сега? — попитах. — Не може да си прибрала колата си и да си го оставила на пътя?
— О, не. Закарах го до автогарата, към която ме насочи Джордж.
— Джордж?
— Дежурният пазач. На будката. Мисля, че беше към девет.
— Значи Рик се е върнал в Норфолк.
— Не знам — отвърна Луси. — Докато пътувахме към автогарата, ми каза, че Дани със сигурност щял да се появи. Вероятно няма представа какво е станало.
— Господи. Да се надяваме, че не знае, освен ако не го е чул по новините. Да се надяваме, че не е бил там.
Мисълта за Луси, сама в колата си с един непознат, ме изпълни с ужас. Видях главата на Дани пред очите си. Усетих разбитата кост под ръкавиците, хлъзгави от кръвта му.
— Рик заподозрян ли е? — изненадано запита Луси.
— В момента всеки е.
Взех телефона от бара. Марино тъкмо се бе прибрал, но преди да успея да кажа нещо, той заговори:
— Намерихме гилзата.
— Браво — възкликнах с облекчение. — Къде?
— Представи си, че се намираш на пътя и гледаш надолу към тунела. Беше в храстите, на около три метра вляво от пътеката, където започва кървавата следа.
— Значи мерникът му е биел надясно — казах.
— Да, освен ако и Дани, и убиецът са вървели надолу по хълма заднишком. А и онзи задник е бил със сериозни намерения. Калибърът е четиридесет и пети. „Уинчестър“.
— Зловещо.
— Точно така. Убиецът е искал да се увери, че Дани е мъртъв.
— Марино — прекъснах го, — тази вечер Луси се е срещнала с приятеля на Дани.