— Доктор Скарпета — прекъсна ме заместникът. — Има ли нещо ново?
— В момента знаем следното — отвърнах и им разказах всичко, което знаех. — От огледа, направен снощи на местопрестъплението, личи, че има най-малко една рана от куршум в тила.
— Ами гилзите? — запита Филдинг.
— Полицаите са намерили една в гората, недалеч от улицата.
— Значи е бил застрелян в „Шугър Ботъм“, а не близо до или в колата.
— Да, по нищо не личи да са го убили близо или в колата.
— В чия кола? — запита новата колежка, която бе отишла в медицинската академия в по-късна възраст и беше прекалено сериозна.
— В моята кола. Мерцедесът.
Тя загледа объркано, докато не повторих историята. После направи доста забележително изказване:
— Има ли някаква възможност вие да сте били набелязаната жертва?
— Господи — раздразнено каза Филдинг и остави чашата с мляко. — Не трябва дори да помисляш нещо такова.
— Действителността не винаги е приятна — отвърна колежката, която беше много умна и също толкова досадна.
— Просто мисля, че ако колата на доктор Скарпета е била паркирана пред ресторант, където тя е ходила няколко пъти преди, може някой да е чакал нея. Или пък някой е следвал колата, но не е знаел, че тя не е вътре, тъй като по времето, когато Дани е идвал насам, вече е било доста тъмно.
— Да продължим с другите сутрешни случаи — предложих и отпих от кафето на Роуз, подсладено със захарин и украсено с обезмаслена сметана.
Филдинг премести списъка пред себе си и започна да го чете с нетърпеливия си северняшки акцент. Освен Дани, имаше още три аутопсии. Едната беше смърт при пожар, втората — затворник със сърдечно заболяване, а третата — седемдесетгодишна жена със сърдечен стимулатор.
— Тя има история на дълбоки депресии, най-вече заради сърдечните й проблеми — съобщи Филдинг. — Тази сутрин, около три часа, съпругът й я чул да става от леглото. Очевидно е отишла във всекидневната и се застреляла в гърдите.
Следваше дълъг списък на други нещастници, които бяха починали през нощта от инфаркти и катастрофи. Отхвърлих възрастна жена, която явно бе станала жертва на рака, и беден човек, победен от инфаркт. Най-после приключихме и аз слязох долу. Служителите ми се отнасяха с мен разбиращо и съчувстваха на мъката ми. Никой не заговори в асансьора, където стоях вторачена в затворената врата, а после в съблекалнята облякохме униформите и измихме ръцете си мълчаливо. Нахлузвах ръкавиците си, когато Филдинг се приближи до мен и заговори в ухото ми:
— Защо не ме оставиш аз да се погрижа за него? — запита той и ме погледна загрижено.
— Ще се справя — отговорих. — Благодаря ти.
— Доктор Скарпета, не се измъчвай с това. Аз не бях тук през седмицата, когато той караше стажа си. Никога не съм се срещал с него.
— Няма проблеми, Джак — повторих и се отдалечих. Не за първи път аутопсирах хора, които познавах, и повечето полицаи и дори другите лекари не винаги ме разбираха. Според тях резултатите бяха по-обективни, ако някой друг се занимаваше със случая, но това просто не бе вярно, стига да имаше свидетели на аутопсията. Разбира се, не познавах Дани отблизо или отдавна, но бе работил за мен и в известен смисъл бе загинал заради мен. Щях да отдам на случая му всичко, на което бях способна.
Той лежеше на количка, паркирана до първата маса, където обикновено работех. Тази сутрин видът му беше още по-страшен и ми подейства прекалено разстройващо. Дани беше студен и напълно вкочанен, като че ли всичко човешко у него бе изчезнало през нощта. Лицето му бе изцапано със засъхнала кръв, устните му — разтворени, като че ли се бе опитвал да проговори, преди да умре. Очите гледаха с мътния поглед на мъртъвците. Видях червената му шина и си спомних как миеше пода само преди няколко дни. Представих си жизнерадостната му усмивка и тъжното изражение на лицето му, когато говореше за Тед Едингс и другите внезапно починали млади хора.
— Джак — махнах на Филдинг. Той бързо се приближи до мен.
— Да?
— Ще се възползвам от предложението ти — казах и започнах да слагам етикети по епруветките. — Ще се зарадвам на помощта ти, ако си сигурен, че нямаш нищо против.
— Какво искаш да направя?
— Да работим заедно върху него.
— Няма проблем. Искаш ли да записвам откритията?
— Трябва да го снимаме, но хайде първо да покрием масата с чаршаф.
Номерът на Дани беше МЕ–3096, което означаваше, че той е тридесетият случай в централния район на Вирджиния през новата година. След прекараните в хладилника часове, не беше много лесно да се работи с него. Когато го вдигнахме на масата, ръцете и краката му се удариха шумно в неръждаемата стомана, като че ли протестиращи срещу това, което се готвехме да направим. Свалихме мръсните, окървавени дрехи. Едва измъкнахме ръцете от ръкавите, а и тесните джинси се оказаха доста упорити. Бръкнах в джобовете му и извадих двайсет и седем цента и халка с ключове.