— Къде е тампонът? — запитах Фрост, който се бе навел над микроскопа и поставяше двете гилзи една до друга, за да може да ги сравни.
— В най-горното чекмедже на бюрото ми — отговори той и в същия момент телефонът звънна. — В задната му част.
Извадих малкото шишенце с мастило за отпечатъци и разгънах снежнобялото памучно парцалче. После го поставих върху тънката пластмасова подложка. Фрост вдигна телефона.
— Здрасти, приятелю. Получихме положителен отговор от „Дръгфайър“ — съобщи той.
Разбрах, че говори с Марино.
— Можеш ли да провериш нещо? — запита Фрост. Той разказа на Марино всичко, което знаеше, после затвори и се обърна към мен:
— Още сега ще провери в Хенрико. — Добре — съгласих се разсеяно.
Притиснах цевта на пистолета към мастилото, а после върху парцалчето.
— Тези са доста ясни — забелязах веднага, след като разгледах черните следи от цевта, които показваха ясно предната дясна страна на пистолета и формата на улея.
— Мислиш ли, че можем да идентифицираме този вид пистолет? — запита Фрост и отново надникна в микроскопа.
— Теоретично при рана от упор бихме могли — отговорих. — Проблемът е, че четиридесет и пет калибров, зареден с подобни куршуми, е толкова унищожителен, че не е твърде вероятно да откриеш достатъчно добра следа, особено върху главата.
Това беше абсолютно вярно в случая на Дани, дори и след като бях напрегнала всичките си умения в пластичната хирургия, за да възстановя входната рана, колкото се може по-добре. Но докато сравнявах отпечатъка върху парцалчето с диаграмите и снимките, които бях направила в моргата, не открих нищо, несъвпадащо с идеята ми, че „Зиг“ Р–220 е бил оръжието на убийството. Всъщност дори ми се струваше, че мастиленият отпечатък отговаря напълно на следата в края на раната.
— Това е потвърждението ни — каза Фрост и нагласи фокуса на микроскопа за сравнения.
И двамата се обърнахме, когато чухме, че някой тича по коридора.
— Искаш ли да видиш? — попита той.
— Да.
Още някой, чиито ключове по колана дрънчаха силно, притича покрай вратата.
— Какво става, по дяволите? — изруга Фрост, като се надигна и се намръщи към вратата.
В коридора виковете се чуваха по-ясно. Хора бързаха в различни посоки. Ние с Фрост излязохме от лабораторията в момента, когато няколко от пазачите профучаха към участъка си. Учени в бели престилки стояха пред вратите на кабинетите си и се оглеждаха любопитно. Всеки питаше какво става. Внезапно пожарната аларма изви над главите ни и червените лампи по тавана заблестяха.
— Какво, по дяволите, е това? Тренировка за пожар? — извика Фрост.
— По график няма такава — отговорих и закрих с ръце ушите си.
— Да не би наистина да има пожар? — изненадано запита Фрост.
Погледнах към пръскачките по тавана и казах:
— Трябва да изчезваме оттук.
Затичах се надолу и тъкмо бях преминала през вратата, водеща към коридора на моя етаж, когато страхотна бяла виелица от халон3 се изсипа от тавана. Стори ми се, че съм заобиколена от гигантски барабани, по които удряха милиони палки, докато тичешком влизах и излизах от стаите. Филдинг бе излязъл. Всички кабинети, които проверих, също се оказаха празни, евакуирани толкова бързо, че чекмеджетата на бюрата бяха оставени отворени, а микроскопите и компютрите работеха. Хладните облаци газ се залюляха над мен. Изпитах нереалното усещане, че по време на въздушно нападение ме е понесъл силен ураган. Влетях в библиотеката, тоалетните, и когато се уверих, че всички са напуснали сградата, изтичах по коридора и излязох през предната врата. Спрях за момент, за да си поема дъх и да успокоя лудешкото биене на сърцето си.
Пожарните тревоги бяха така строго организирани, както и повечето други установени процедури в щата. Знаех, че ще открия колегите си на втория етаж на паркинга на „Монро Тауър“, точно срещу улица „Франклин“. До този момент всички служители на лабораториите, с изключение на началник-отделите и директорите, вече трябваше да са на определените си места. Изглежда, аз бях последната, излязла от службата, с изключение на административния директор, който отговаряше за сградата ни. Той бързо пресече улицата пред мен, стиснал под мишница шапката си. Извиках го, той се обърна и се намръщи, сякаш въобще не ме познаваше.
— Какво става, за бога? — попитах, когато го настигнах и се качихме на тротоара.