Марино щракна запалката си и продължи:
— Никой не е абсолютно сигурен какво е станало, но по някое време полицаят очевидно е изгубил оръжието си.
Бяха ми нужни няколко секунди, за да си спомня, че преди няколко години полицейският участък в Хенрико смени деветмилиметровите си пистолети със „Зиг“ Р–220.
— И това ли е пистолетът, за който говорим? — запитах притеснено.
— Да — отговори Марино и издуха дима. — В Хенрико имат следната практика: всеки пищов се вкарва в „Дръгфайър“, в случай че стане нещо подобно.
— Не го знаех.
— Така е. Ченгетата също губят оръжията си или им ги крадат, както и на всеки друг. Затова не е лошо да ги проследиш? След като вече са изчезнали, защото могат да бъдат използвани при извършване на някое престъпление.
— Значи пистолетът, убил Дани, е изгубеният от полицая от Хенрико? — запитах, за да се уверя.
— Така изглежда.
— Бил е загубен преди цял месец — продължих. — А сега е използван при убийство. С него са застреляли Дани.
Марино се обърна към мен и изтърси пепелта от цигарата си.
— Поне не ти си била в колата пред кафе „Хил“.
Нямаше какво да кажа.
— Тази част на града не е далеч от „Уиткомб Корт“ и другите кофти квартали — каза той. — Може все пак да става дума и за кражба на кола.
— Не — отвърнах категорично, защото не бях съгласна с това. — Колата ми не изчезна.
— Възможно е да е станало нещо, което да е накарало мръсника да си промени решението.
Не отговорих.
— Може някой от съседите да е светнал лампата си. Да е чул виене на сирена отнякъде. Или нечия аларма да се е обадила. Може да се е стреснал, след като е застрелял Дани, и да не е довършил започнатото.
— Не е трябвало да го убива. Можеше да открадне мерцедеса ми още докато е бил паркиран пред кафенето. Защо ще взима Дани със себе си и ще го води в гората? — Гласът ми се повиши. — Защо ще правиш всичко това за кола, която накрая не взимаш?
— Всичко става — повтори Марино. — Не знам.
— Ами сервизът във Вирджиния Бийч? — попитах. — Някой провери ли при тях?
— Дани взел колата към три и половина. Точно времето, когато са ти казали, че ще бъде готова.
— Какво искаш да кажеш с това „казали са ти“?
— Нали това е часът, който са ти съобщили, когато си се обадила там?
Погледнах го и казах:
— Въобще не съм звъняла там.
Марино изчисти пепелта от палтото си.
— Те казаха, че си звъняла.
— Не — поклатих глава отрицателно. — Дани трябва да е звънял. Това беше негова работа. Той се е разправял с тях и със службата за съобщения.
— Е, все пак се обадил някой, който твърдял, че е доктор Скарпета. Възможно ли е да е Луси?
— Съмнявам се, че тя би се представила с името ми. Жена ли е звъняла?
Той се поколеба.
— Добър въпрос. Но вероятно трябва да попиташ Луси, за да се увериш, че не е била тя.
Пожарникарите излизаха от сградата. Знаех, че скоро ще ни позволят да се върнем в кабинетите си. Щяхме да прекараме остатъка от деня в проверка, чудейки се и оплаквайки се от бъркотията, с надеждата, че няма да имаме нови случаи.
— Всъщност това, което ме безпокои, е куршумът — каза Марино.
— Фрост ще бъде в лабораторията си до един час — съобщих, но, изглежда, на Марино не му пукаше.
— Ще му се обадя. Няма да влизам вътре в цялата тази лудница.
Долових нежеланието му да ме остави сама и разбрах, че мисли за друго освен гилзата.
— Нещо те тормози — казах.
— Да, док. Винаги е така.
— Какво има този път?
Той извади отново пакета „Марлборо“ и аз си помислих за майка ми, чийто постоянен придружител напоследък бе кислородната маска, защото в миналото и тя прекаляваше с цигарите като него.
— Не ме гледай така — предупреди ме той и извади запалката си.
— Не искам да се самоубиваш. А днес ми се струва, че сериозно си се заел с това.
— Всички ще умрем.
— Внимание — чу се глас от високоговорителя на пожарната. — Това е пожарникарският участък на Ричмънд. Тревогата свърши. Можете да влизате в сградата.
Монотонният механичен глас от записа продължаваше упорито:
— Внимание. Тревогата свърши. Можете да влизате в сградата…
— Аз лично — каза Марино, без да обръща внимание на суматохата — искам да пукна, докато пия бира, ям чипс и лютиво чили, пуша, глътвам по малко уиски и гледам футбол.
— Можеш да добавиш и секса — казах, без да се усмихна, защото не виждах нищо забавно в риска за здравето му.
— Дорис ме излекува от секса — сериозно отвърна Марино, замислен за жената, с която бе прекарал по-голямата част от живота си.