— Кога се чу с нея за последен път? — запитах, осъзнавайки, че вероятно това бе причината за лошото му настроение.
Той се отдръпна от стената и приглади оредяващата си коса. Подръпна отново тежкия колан, сякаш мразеше професионалното си снаряжение и пластовете сланина, които грубо се бяха наслагали върху него. Бях виждала негови снимки от времето, когато бил ченге в Ню Йорк, яхнал кон или мотор. Слаб, но здрав, с гъста, тъмна коса и високи кожени ботуши. Сигурно е имало дни, когато Дорис е намирала Пит Марино за много хубав мъж.
— Снощи. Нали знаеш, че тя ми се обажда от време на време. Най-вече за да говорим за Роки.
Ставаше дума за сина му.
Марино наблюдаваше служителите, които започнаха да си проправят път надолу по стълбите. Протегна се, пое голяма глътка въздух и разтърка тила си. Хората излизаха от паркинга, намръзнали и нервни, потънали в мисли как да оправят съсипаното от фалшивата тревога.
— Какво иска Дорис от теб? — Почувствах се задължена да запитам.
Той отново се огледа наоколо.
— Ами, изглежда, се е омъжила — отговори той. — Това е основната новина на деня.
Останах като гръмната.
— Марино — казах, — ужасно съжалявам.
— Тя и онзи кретен с голямата кола с кожените седалки. Страхотно, нали? Тръгва си ей така един ден. После иска да се върне. След това спирам да се виждам с Моли, а Дорис изведнъж се омъжва, просто ей така.
— Съжалявам — повторих.
— Май ще е по-добре да се прибираш, преди да си пипнала пневмония — каза той. — Трябва да се върна в участъка и да звънна на Уесли, за да му съобщя какво става. Той ще иска да узнае за оръжието, а честно казано — той погледна към мен, — знам какво ще е мнението на Бюрото.
— Ще кажат, че смъртта на Дани е случайна.
— И аз не съм напълно убеден, че не е така. Все повече ми се струва, че Дани може да се е опитвал да си набави малко дрога или нещо подобно, но е попаднал на човек, случайно намерил полицейско оръжие.
— Не вярвам — казах.
Пресякохме улица „Франклин“. Погледнах на север, към внушителната готическа гара и високата й часовникова кула, която блокираше гледката към Чърч. Дани се бе отклонил съвсем леко от района, където трябваше да докара колата ми снощи. Не виждах нищо, което да навежда на мисълта, че е възнамерявал да купува дрога. При аутопсията не бях открила нищо, което да посочва, че е взимал наркотици. Разбира се, токсикологичните му резултати още не бяха готови, но знаех, че не е пил никакъв алкохол.
— Между другото — каза Марино, докато отключваше форда си, — отбих се до криминолозите на улица „Дювал“. Днес следобед ще ти върнат мерцедеса.
— Вече са го обработили?
— О, да. Свършихме работата още снощи и днес рано сутринта предадохме всичко в лабораторията. Обяснихме им, че трябва да действат експедитивно в този случай, а всичко друго да остане на заден план.
— Какво открихте? — запитах.
Едва можех да понеса мисълта за колата си и това, което бе станало в нея.
— Отпечатъци, но не знаем чии са. Прибрахме и разни дребни частици с прахосмукачката. Това е всичко — каза Марино, качи се в колата и остави вратата отворена. — Ще им звънна отново, за да се уверя, че колата ти е тук, когато стане време да се прибираш.
Благодарих му, но знаех, че никога вече няма да карам тази кола. Никога. Струваше ми се, че няма да мога да отворя вратата и да седна вътре.
Клета почистваше пода на фоайето с парцал, а секретарката забърсваше мебелите с кърпа. Съобщих им, че това не е необходимо. Търпеливо им обясних, че инертен газ като халона се използва, защото не поврежда хартия и чувствителни инструменти.
— Изпарява се и не оставя нищо след себе си — уверих ги. — Няма нужда да чистите. Просто трябва да изправите картините по стените, а и бюрото на Мейгън изглежда в ужасен безпорядък.
По пода в района на рецепцията бяха разпилени искания за дарения на органи и различни формуляри.
— Струва ми се, че мирише странно — каза Мейгън.
— Да, списанията. Те миришат, глупаче — обади се Клета. — Списанията винаги миришат странно.
После се обърна към мен и запита:
— Ами компютрите?
— Те въобще не би трябвало да са засегнати — успокоих я. — Това, което ме тревожи повече, са мокрите подове. Хайде да ги изсушим, преди някой да се е подхлъзнал.
Обзета от нарастващо чувство за безнадеждност, тръгнах предпазливо по хлъзгавите плочки, които Клета и Мейгън започнаха да подсушават. Стигнах до кабинета си, стегнах се и влязох вътре. Секретарката ми вече се бе захванала за работа.
— Добре — казах на Роуз. — Много ли е страшно?
— Няма проблем, като изключим това, че повечето ти документи са издухани къде ли не. Вече оправих плановете ти.