Роуз беше властна жена, достатъчно възрастна, за да се пенсионира, и сега ме гледаше строго над очилата си.
— Винаги си искала кошничките ти с входящи и изходящи документи да са празни. Е, сега са такива.
Накъдето и да погледнех, смъртни актове, графици и доклади от аутопсии бяха разпилени като есенни листа.
Лежаха по пода, по рафтовете, а някои дори се бяха закачили по листата на фикуса.
— Според мен обаче не трябва да се успокояваш с мисълта, че щом не виждаш нещо, значи няма проблем. Затова си мисля, че би трябвало да проветрим всички документи. Ще опъна едно въже и ще ги закача по него с кламери.
Роуз говореше, без да спира работата си. От френската й плитка се бяха подали няколко непослушни посивели кичура.
— Мисля, че не се нуждаем от това — казах и започнах отново старата реч. — Халонът се изпарява, след като изсъхне.
— Забелязах, че дори не си свалила каската си от рафта.
— Нямах време — отвърнах.
— Лошо е, че нямаме прозорци.
Роуз споменаваше това поне веднъж седмично.
— Всъщност трябва само да съберем нещата — казах. — Вие всички сте обзети от параноя.
— Някога преди обливал ли те е този газ?
— Не.
— Аха — кимна тя и остави купчината кърпи. — Значи не можем да сме прекалено предпазливи.
Седнах зад бюрото и отворих горното чекмедже, откъдето извадих няколко кутии с кламери. Отчаяние изпълни гърдите ми. Страхувах се, че няма да се сдържа и ще се скапя пред очите на персонала. Секретарката ми ме познаваше по-добре и от майка ми. Роуз забеляза изражението ми, но не спря работа. След дълго мълчание каза:
— Доктор Скарпета, защо не се прибереш у дома? Аз ще се погрижа за това.
— Роуз, двете ще се погрижим — отговорих упорито.
— Не мога да повярвам колко тъп е бил онзи пазач.
— Кой пазач? — спрях работата си и погледнах към нея.
— Онзи, който включил алармата, защото мислел, че долу има някакъв инцидент с радиоактивни материали.
Вторачих се в Роуз, която вдигаше смъртен акт от мокета и го закачаше с кламер на опънатия канап, докато аз продължавах да подреждам бюрото си.
— За какво говориш, по дяволите? — попитах.
— Това е всичко, което знам. Обсъждаха го на паркинга.
Секретарката ми притисна кръста си с ръка и се огледа наоколо.
— Не мога да повярвам колко бързо съхне това. Прилича на научнофантастичен филм — каза тя и закачи още един смъртен акт. — Смятам, че всичко ще се оправи без проблеми — добави тя.
Не отговорих. Отново се замислих за колата си. Наистина бях ужасена от мисълта, че ще трябва да я видя, и покрих лице с ръцете си. Роуз се обърка, защото никога преди не ме беше виждала да плача.
— Да ти донеса ли кафе? — запита тя.
Поклатих глава отрицателно.
— Сякаш страхотна буря е фучала тук, а утре няма да има и следа от нея — опита се да ме успокои тя.
Зарадвах се, когато чух, че Роуз излиза от стаята. Тя затвори тихо вратата, а аз се облегнах на стола си изтощено. Грабнах телефона и опитах номера на Марино, но не го намерих. После звъннах в магазина на „Мерцедес“, надявайки се, че Уилсън не е изчезнал нанякъде. Слава богу, не беше.
— Уилсън? Обажда се доктор Скарпета — казах без предисловия. — Моля те, можеш ли да дойдеш и да вземеш колата ми?
Замълчах за момент и добавих:
— Май ще трябва да ти обясня.
— Не е необходимо. Много ли е повредена? — запита той.
Очевидно бе гледал новините.
— За мен е напълно съсипана — отговорих. — За някой друг е чисто нова.
— Разбирам и не те обвинявам за чувствата ти. Какво искаш да направя?
— Можеш ли да я замениш с нещо, и то още сега?
— Имам почти същата, но е малко използвана.
— Колко?
— Едва. На жена ми е. S–500, черен с кожена тапицерия.
— Можеш ли да помолиш някой да го докара до паркинга тук и да разменим колите?
— Скъпа моя, веднага тръгвам.
Той пристигна в пет и половина. Навън вече бе тъмно, чудесният момент за един продавач да покаже използвана кола на отчаян човек като мен. Но всъщност познавах Уилсън от години и бих купила колата и без да я видя, защото му имах пълно доверие. Той беше много изискан чернокож, с безукорни мустаци и късо подстригана коса. Обличаше се по-добре от повечето адвокати, които познавах, и носеше златна предупредителна гривна, защото бе алергичен към пчели.
— Наистина съжалявам за това — каза той, докато разчиствах багажника си.
— Аз също.
Не направих опит да се държа дружелюбно или да прикрия настроението си.
— Ето единия ключ. Смятай другия за загубен. Ако нямаш нищо против, бих искала да потегля още сега. Не искам да виждам как се качваш в колата ми. Просто искам да си тръгна. Ще се занимаем с радиото по-късно.