Осъзнах, че Марино все още говори.
— Никога няма да забравя играта, в която той участваше — казваше той.
— Извинявай.
— Можеш ли да си представиш какво е да си висок два и двайсет? Нали знаеш, той сега живее в Ричмънд.
— Хайде да видим — казах и погледнах към сградите, покрай които минавахме. — Търсим техническия институт, който започва оттук. Но на нас ни трябва сградата по ядрено инженерство.
Намалих, когато видях ниската тухлена постройка и знака пред нея. Намерихме си място за паркиране с лекота, но с доктор Алфред Матюс нямахме същия успех. Беше ми обещал да се видим в кабинета му в единайсет и половина, но очевидно бе забравил.
— Къде, по дяволите, може да е отишъл? — запита Марино, който все още се тревожеше за плика в багажника на колата му.
— При реактора — отговорих и се върнах в колата.
— Страхотно.
Всъщност мястото, подслоняващо реактора, се наричаше „Физическа енергийна лаборатория“ и се намираше на върха на хълма заедно с обсерваторията. Ядреният реактор на университета представляваше огромен тухлен силоз. Беше заобиколен с гори и огради. Марино отново бе обзет от фобията си.
— Хайде, ще видиш, че е интересно — казах и отворих вратата си.
— Въобще не се интересувам от това.
— Добре. Стой тук тогава, а аз ще вляза.
— Няма да споря — отговори той.
Извадих пробата от багажника и отидох до главния вход на сградата. Позвъних и някой ми отключи. В малкото фоайе съобщих на един младеж с очила, че търся доктор Матюс. Той провери някакъв списък и ме уведоми, че шефът на отдела по физика, когото познавах съвсем слабо, се намира до басейна на реактора. После младежът ми подаде пропуск за посетители и детектор за радиация. Закачих ги на сакото си, а той ме поведе през тежката стоманена врата, над която светеше червен знак, предупреждаващ, че реакторът работи.
Залата беше без прозорци, с високи, облицовани с плочки стени. Всеки предмет вътре бе обозначен с яркожълт етикет за радиация. В единия край на осветения басейн радиацията караше водата да блести с фантастичен син цвят, докато нестабилни атоми спонтанно се разграждаха в горивното отделение седем метра по-надолу. Доктор Матюс говореше с един студент, който, доколкото разбрах от разговора им, използваше кобалт вместо автоклав, за да стерилизира микропипети, използвани за оплождане „ин витро“.
— Мислех, че ще дойдете утре — обърна се към мен ядреният физик с притеснено изражение на лицето.
— Не, ставаше дума за днес. Но ви благодаря много, че въобще се съгласихте да се видите с мен. Нося пробата със себе си — казах и му посочих плика.
— Добре, Джордж — обърна се той към младежа. — Ще се оправиш ли?
— Да, господине, благодаря.
— Хайде — каза ми Матюс. — Ще отидем долу и още сега ще започнем да действаме. Знаете ли какво точно е количеството?
— Не.
— Ако има достатъчно, можем да направим проверката още докато сте тук.
Зад тежката врата завихме наляво и спряхме пред висок уред, който отчете радиацията по ръцете и краката ни. Минахме през яркозелени цветове и се качихме по стълбите, които водеха към лабораторията за радиография. Тя се намираше в мазе, пълно с работилници, електрокари и големи черни варели, съдържащи ядрени отпадъци, които чакаха да бъдат изнесени. На почти всеки завой имаше оборудване за аварии и спешни случаи и контролна стая, разположена в нещо като клетка. В най-далечния край се намираше стаята за тестове. Построена от дебел бетон, без стъкла, тя бе натъпкана с огромни цилиндри с течен азот, детектори и усилватели, и тухли, направени от олово.
Процесът за идентифициране на пробата ми бе изненадващо прост. Матюс, облечен само в бяла престилка и ръкавици, без никакво предпазно оборудване, постави лепенката в туба, която после вкара в дълъг около петдесет сантиметра алуминиев контейнер, съдържащ германиев кристал. Най-накрая подреди оловни тухли от всяка страна, за да закрие пробата от външна радиация.
За да се задейства процесът, бе нужна проста компютърна команда. Брояч, поставен върху цилиндъра, започна да отчита радиоактивността, за да ни съобщи кой е изотопът. Това бе доста странна гледка за мен, защото бях свикнала със сложни инструменти като сканиращи електронни микроскопи и газови хроматографи. Този детектор приличаше на безформена оловна къщичка, охлаждана от течен азот, и не изглеждаше способен на интелигентна мисъл.