— Сега ще ви помоля само да подпишете този формуляр за веществени доказателства и ще ви оставя да работите на спокойствие — казах.
— Може да отнеме час-два. Трудно е да се каже — отговори той.
После доктор Матюс подписа формуляра и аз му оставих единия екземпляр.
— Ще мина да се видя с Луси и по-късно ще се отбия тук.
— Добре, ще ви изпратя, за да се уверя, че няма да имате никакви проблеми. Как е Луси? — запита той, след като преминахме през детекторите с лекота. — Намери ли време и за техническия университет?
— Миналата есен беше там на стаж — отговорих. — По роботика. Знаете ли, тя е тук отново. Поне за месец.
— Не знаех. Чудесно. И какво учи?
— Мисля, че ставаше дума за виртуална реалност.
Матюс изглеждаше озадачен.
— Струва ми се, че тя изкара този курс, докато учеше тук.
— Вероятно този е за по-напреднали.
— Сигурно — усмихна се той. — Иска ми се да имах по една като нея във всеки випуск.
Вероятно Луси бе единствената студентка в университета, изкарала курс по ядрена физика за развлечение. Излязох навън. Марино стоеше, облегнат на колата, и пушеше.
— И какво сега? — запита той, все още много мрачен на вид.
— Мислех да изненадам Луси и да я заведа на обяд. Надявам се и ти да се присъединиш към нас.
— Ще се отбия до бензиностанцията, за да използвам обществения телефон — каза той. — Трябва да направя няколко обаждания.
ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА
Марино ме закара до Ротондата, брилянтно бяла на слънчевата светлина. Това бе любимата ми сграда от създадените от Томас Джеферсън. Тръгнах по старинните тухлени пътеки под вековните дървета, където федералните павилиони образуваха двете редици престижни общежития, познати като „Моравата“.
Да живееш тук, означаваше, че си бил награден за академични постижения, макар някои да го смятаха за съмнителна чест. Душовете и тоалетните се намираха в друга сграда отзад, а спартански мебелираните стаи не бяха особено комфортни. Все пак никога не бях чула Луси да се оплаква, защото тя наистина обичаше живота в университета.
В момента Луси живееше в западната част на „Моравата“, в павилион номер три, чиито коринтски колони от карарски мрамор бяха направени в Италия. Дървените капаци на стая 11 бяха спуснати, а сутрешният вестник лежеше на изтривалката. Изненадано си помислих, че Луси още не е станала. Почуках по вратата няколко пъти и чух някой да се раздвижва.
— Кой е? — обади се племенницата ми иззад вратата.
— Аз съм — отговорих.
Последва кратка пауза, после се чу изненадано:
— Лельо Кей?
— Няма ли да отвориш вратата?
Настроението ми се развали, защото по гласа на Луси не личеше да ми се радва.
— Изчакай една секунда. Идвам.
Вратата се отвори.
— Здрасти — каза Луси и ме въведе вътре.
— Надявам се, не съм те събудила — казах и й подадох вестника.
— О, Т. С. получава това — отвърна тя.
Очевидно имаше предвид приятелката си, на която в действителност принадлежеше стаята.
— Тя забрави да отмени абонамента си, преди да замине за Германия. Аз никога не успявам да го прочета.
Влязох в апартамента, който не беше много по-различен от мястото, където бях посещавала племенницата си миналата година. Пространството беше малко, с легло и мивка вътре и претъпкани с книги шкафове. Дъсченият под не беше постлан, а по белите стени нямаше никакви картини с изключение на един плакат на Антъни Хопкинс. Техническите занимания на Луси бяха заели масите, бюрото и дори няколко стола. Другото оборудване — факса и нещо, което приличаше на робот — беше сложено направо на пода.
Бяха инсталирани допълнителни телефонни линии, свързани с модеми, които проблясваха със зелена светлина. Но не останах с впечатлението, че племенницата ми живее тук сама, защото на мивката имаше две четки за зъби и разтвор за контактни лещи, каквито тя не носеше. И двете страни на голямото легло бяха разхвърляни, а върху него лежеше куфар, който също ми бе непознат.
— Заповядай — каза Луси, като вдигна принтера от стола и го премести по-близо до огъня. — Съжалявам, че е такава лудница.
Луси беше облечена в яркооранжев пуловер с емблемата на университета и джинси. Косата й беше мокра.
— Мога да затопля малко вода — добави тя разсеяно.
— Ако предлагаш чай, ще го приема с удоволствие — отвърнах.
Наблюдавах я внимателно, докато пълнеше чайника с вода и го включваше. Наблизо, върху нощното шкафче, лежаха документите й от ФБР, ключове за кола и пистолет. Забелязах папки и страници, изписани с бележки, и непознати дрехи, закачени в гардероба.