— Разкажи ми за Т. С. — казах. Луси отвори кутията с чая.
— Учи немски. Ще прекара следващите шест седмици в Мюнхен и затова каза, че мога да живея тук.
— Много любезно от нейна страна. Искаш ли да ти помогна да опаковаме нещата й и да освободим място за твоите?
— Няма нужда да вършиш нищо тук. Погледнах към прозореца, защото чух, че идва някой.
— Още ли пиеш черен чай? — запита Луси.
Огънят пламтеше жизнерадостно, дървата пращяха, а аз не се изненадах, когато вратата се отвори и влезе една жена. Но не очаквах да видя Джанет, а и тя не бе предполагала, че ще ме види.
— Доктор Скарпета — каза тя изненадано и погледна към Луси. — Чудесно е, че се отбихте да ни видите.
Джанет носеше принадлежностите си за баня, а над мократа си, дълга до раменете коса бе нахлупила бейзболна шапка. Облечена в анцуг и маратонки, тя имаше красив и здрав вид и също като Луси изглеждаше по-млада, вероятно защото отново се намираше в университета.
— Ела при нас — каза й Луси и ми подаде чашата с чай.
— Ходихме да тичаме — усмихна ми се Джанет, която все още бе леко нервна в мое присъствие. — Съжалявам, че косата ми е в такъв вид. Е, какво ви води тук? — запита тя и си придърпа стол.
— Нуждая се от помощ за един случай — казах. — И вие ли посещавате онзи курс по виртуална реалност?
— Да — отговори Джанет. — Ние с Луси сме тук заедно. Както сигурно знаете, миналата година ме прехвърлиха в офиса във Вашингтон.
— Да, Луси ми спомена за това.
— Възложиха ми да работя върху интелигентни престъпления — продължи тя. — Най-вече свързаните с нарушения с ПИБ.
— Което е? — попитах.
Луси отговори вместо нея:
— Проникване в информационни бази. Ние имаме единствената група в страната, чиито експерти могат да се справят с тези случаи.
— Значи Бюрото ви е изпратило тук на стаж заради групата — опитах се да разбера. — Но май не мога да разбера какво общо има виртуалната реалност с хакерите, проникващи в големи информационни бази — добавих.
Джанет замълча, свали кепето и среса косата си, загледана в огъня. Усещах, че се чувства неудобно, и се зачудих дали смущението й се дължи на случилото се в Аспен по време на празниците. Племенницата ми се премести до огъня и седна с лице към мен.
— Не сме тук на стаж, лельо Кей — сериозно каза тя. — Така трябва да изглежда в очите на хората. Ще ти разкажа всичко, макар да не трябва да го правя, но вече е късно за повече лъжи.
— Няма нужда да ми казваш — прекъснах я. — Разбирам.
— Не — напрегнато ме изгледа тя. — Искам да разбереш какво става. Ще ти предам историята накратко. Миналата есен Областното електроснабдяване започнало да си има проблеми с някакъв хакер, който започнал да прониква в компютърната им система. Правел го доста често — понякога по три-четири пъти на ден. Не постигнали успех в установяване на самоличността му, докато той не оставил следи в контролния дневник, след като изпечатал някаква информация за сметките на клиентите им.
Тогава ни се обадиха и ние успяхме да проследим натрапника до университета.
— Значи още не сте го хванали — казах.
— Не — отговори Джанет. — Разпитвахме студента, чиято идентификация бе използвана, но той със сигурност не е нашият човек. Имаме причини да сме убедени в това.
— Важното е — обади се Луси, — че оттогава на някои от студентите им бяха откраднати картите за самоличност, а хакерът се опита да проникне в ОЕ едновременно чрез компютъра на университета и един компютър в Питсбърг.
— Опита се? — попитах.
— Всъщност напоследък е доста кротък и точно това затруднява работата ни — каза Джанет. — Преследваме го основно чрез университетския компютър.
— Точно така — намеси се Луси. — Не сме го откривали в компютъра на ОЕ от повече от седмица. Решихме, че е заради празниците.
— Защо някой въобще би се захванал с това? — запитах. — Имате ли някаква теория?
— Иска власт, дори и да няма полза от нея — простичко отвърна Джанет. — Може да е решил да изключва осветлението във Вирджиния и Каролина. Кой го знае?
— Все пак смятаме, че който и да е той, се намира в университета и успява да проникне чрез ИНТЕРНЕТ и още една мрежа, наречена „ТЕЛНЕТ“ — каза Луси и добави убедено: — Ще го пипнем.
— Имаш ли нещо против да попитам защо беше цялата тази тайнственост? — обърнах се към племенницата си. — Не можеше ли просто да ми съобщиш, че се занимаваш с някакъв случай, който не би трябвало да обсъждаш?
Тя се поколеба, преди да отговори.
— Ти си член на факултета тук, лельо Кей.
Това беше вярно, но никога не би ми дошло наум. Макар да бях само лектор по патология и съдебна медицина, смятах, че Луси е права. Не я обвинявах, че не ми се е доверила и по друга причина. Тя искаше независимост, особено тук, където всички знаеха, че сме роднини.