Погледнах я.
— Заради това ли изчезна от Ричмънд толкова неочаквано?
— Повикаха ме.
— Аз — намеси се Джанет. — Пристигах от Аспен, но полетът ми закъсня. Луси ме взе от летището и дойдохме тук.
— Имаше ли нови опити за проникване по време на празниците?
— Няколко. Системата е под непрестанен надзор — отговори Луси. — Не сме сами в тази история. Просто ни възложиха работа под прикритие тук, за да можем да проведем разследване на място.
— Защо не ме изпратите до Ротондата — казах и се надигнах от стола. — Марино вече трябва да се е върнал.
Прегърнах Джанет. Косата й ухаеше на лимон.
— Пази се и идвай на гости по-често — казах й. — Аз наистина те смятам за член от семейството. А и определено вече е време някой да ми помага в грижите за тази дама — усмихнах се и прегърнах и Луси.
Слънчевият ден бе достатъчно топъл, за да излезеш само по пуловер. Искаше ми се да можех да остана по-дълго. Луси вървеше забързано по време на кратката ни разходка и усетих, че няма голямо желание да я виждат с мен.
— Също като в старите дни — казах весело, за да прикрия обидата си.
— Какво имаш предвид? — запита тя.
— Нежеланието ти да те видят с мен.
— Не е вярно. Преди се гордеех с това.
— Но вече не — казах иронично.
— Може пък да искам ти да се гордееш, че те виждат с мен — отвърна тя. — А не винаги да е обратното. Това имах предвид.
— Гордея се с теб и винаги съм се гордяла, дори когато беше нагло хлапе, което понякога ми се искаше да заключа в мазето.
— Струва ми се, че това се нарича „тормоз на деца“.
— Не, всеки съд би гласувал за „тормоз над леля“ в твоя случай. Повярвай ми. Радвам се, че вие с Джанет се разбирате толкова добре. Чудесно е, че тя се върна от Аспен и пак сте заедно.
Племенницата ми спря и ме погледна, мръщейки се от слънцето.
— Благодаря ти за това, което й каза. Особено сега това е от голямо значение за нея.
— Казах истината, това е всичко. Може някой ден и семейството й най-после да я разбере.
Наближихме колата на Марино. Той седеше вътре и както обикновено, пушеше. Луси застана до вратата му.
— Здрасти, Пит — поздрави тя. — Трябва да си измиеш возилото.
— Няма нужда — измърмори той, хвърли цигарата и излезе от колата.
Огледа се наоколо внимателно. Гледката, която представляваше Марино, вдигащ панталона си и инспектиращ колата, беше страхотна. Ние с Луси не можахме да се сдържим и се разсмяхме. Марино се опита да остане сериозен, но всъщност тайничко се радваше, когато го закачахме. Посмяхме се още малко, после Луси си тръгна в момента, когато последен модел златист „Лексъс“ със затъмнени стъкла мина покрай нас. Същият, който видяхме на пътя по-рано, но шофьорът бе скрит от силния блясък.
— Това започва да ми действа на нервите — каза Марино и проследи колата с поглед.
— Май няма да е лошо да му провериш регистрационния номер — предложих.
— Вече го направих.
Марино запали двигателя и потегли на заден ход.
— ОПС не работи.
ОПС беше компютърът на Отдела за превозни средства. Изглежда, доста често се разваляше. Отправихме се отново към ядрения реактор, а когато стигнахме дотам, Марино отново отказа да влезе вътре. Оставих го на паркинга и този път младежът в контролната стая ми съобщи, че мога да вляза без придружител.
— Докторът е долу в мазето — каза той, без да сваля поглед от компютърния екран.
Намерих Матюс долу, седнал пред компютъра, загледан в черно-бялата мъглявина.
— О, здрасти — каза той, когато осъзна, че съм до него.
— Изглежда, си имал късмет — казах. — Макар да не съм много сигурна какво точно виждам. Май дойдох прекалено рано.
— Не, не, въобще не си подранила. Тези вертикални линии показват енергиите на установените гама-лъчи. Една линия отговаря на една енергия. Но повечето линии, които виждаш, са от околната радиация — посочи той към екрана.
— Нали разбираш, дори оловните тухли не могат да я ограничат напълно.
Седнах до него.
— Просто се опитвам да ти покажа, че пробата, която донесе, не излъчва гама-лъчи с висока енергия, когато се разлага. Ако погледнеш към този енергиен спектър, изглежда, че характеристиките на гама-лъчите са за уран 235. — Той почука по стъклото.
— Добре — казах. — Какво означава това?
— Добър материал — отговори той и ме погледна.
— Като използвания в ядрените реактори.
— Точно така. Ние го използваме за производство на горивни прътове и сачми. Но както вероятно знаеш, само 0,3 процента от урана е 235. Останалият е необогатен.