Имаше още двама директори в ОЕ, чиито досиета бяха преглеждани подробно от човека, проникнал незаконно в компютъра. Единият беше генералният директор, другият — президентът. Но това, което наистина ме уплаши, бе самоличността на петата жертва на електрониката.
— Капитан Грийн — промърморих и се вторачих объркано в Марино.
Той ме изгледа изненадано.
— Нямам представа за кого говориш.
— Радвахме се на компанията му в дока, докато вадехме трупа на Едингс от водата — казах. — Той е от следствената служба на военноморските сили.
— Разбирам — отвърна Марино с помрачняло лице. Случаят с компютърното пиратство, върху който работеха Луси и Джанет, се промени неочаквано.
— Вероятно не е изненадващо, че хакерът се интересува от ръководните личности на компанията, в която е проникнал, но не виждам какво общо има това със ССВС — каза Джанет.
— Не съм убедена, че въобще имам желание да науча това — казах. — Но ако това, което Луси каза за входовете, е вярно, тогава е възможно последната спирка на хакера да са телефонните досиета на определени хора.
— Защо? — запита Марино.
— За да провери на кого са се обаждали — отговорих.
— От такъв вид информация би се заинтересувал един репортер.
Станах от стола и се заразхождах, обзета от страх. Помислих си за отровения Едингс, за зловещия „Блек Талън“ и урана. Спомних си, че фермата на Джоуъл Хенд се намира някъде в Тайдуотър.
— Онзи човек — Дуейн Шапиро, на когото е била намерената в дома на Едингс библия — обърнах се към Марино. — Смята се, че той е убит при кражбата на колата му. Имаме ли допълнителна информация по случая?
— В момента не.
— Смъртта на Дани можеше да бъде отписана по същия начин.
— Естествено. Особено като се има предвид каква е колата. Или пък, ако е било професионален удар, може убиецът да не е знаел, че доктор Скарпета е жена — каза Джанет.
— Може да е бил прекалено самоуверен и да е знаел само каква кола шофирате.
Спрях пред огъня, а тя продължи мисълта си:
— Или пък убиецът не е осъзнал, че не сте вие, а Дани, докато не е станало прекалено късно. А тогава вече му се е наложило да се справи с Дани.
— Защо да убиват мен? — запитах. — Какъв мотив могат да имат?
Луси беше тази, която отговори:
— Очевидно е. Смятат, че знаеш нещо.
— Те?
— Възможно е да са „Новите ционисти“. А причината да е същата, поради която убиха и Тед Едингс. Мислели са, че е знаел нещо и ще го съобщи на света.
Погледнах към племенницата си и Джанет и тревогата ми още повече се усили.
— За бога — казах развълнувано. — Не се занимавайте повече с това, докато не поговорите с Бентън или някой друг. По дяволите! Не искам да си помислят, че и вие знаете нещо.
Знаех си обаче, че поне Луси няма да ме послуша. В момента, когато затворех вратата, щеше да се захване с компютъра с подновен ентусиазъм.
— Джанет?
Приковах поглед в очите на единствената си надежда за безопасността им.
— Твърде вероятно е вашият хакер да е свързан с убийствата.
— Разбирам, доктор Скарпета — отвърна тя.
Ние с Марино напуснахме университета и забелязахме златистия „Лексъс“, който вече бяхме видели на два пъти по пътя си от Ричмънд насам. Марино караше, без да сваля поглед от огледалата. Потеше се и се ядосваше, защото компютърът на ОПС още не работеше, и от регистрационния номер, който бе съобщил, още нямаше резултати. Шофьорът зад нас беше бял и млад. Носеше тъмни очила и бейзболна шапка.
— Не му пука дали ще разбереш кой е — казах. — Ако се притесняваше, нямаше да е толкова нагъл. Това е просто още един опит за сплашване.
— Да бе. Сега ще видим кой кого ще уплаши — закани се Марино и намали.
Загледа се в огледалото за обратно виждане, намали още повече и колата се приближи. Внезапно Марино натисна спирачката. Не знаех кой бе по-шокиран — онзи, който ни следеше, или аз. Спирачките на златистия „Лексъс“ изскърцаха, клаксонът му изсвири пронизително, а колата удари задницата на форда на Марино.
— Ох — каза той. — Май някой току-що удари полицай. Марино излезе от колата и разкопча кобура си.
Вторачих се в него невярващо. Измъкнах пистолета си и го пъхнах в джоба на палтото. Реших да изляза от колата, защото нямах представа какво можеше да стане. Марино застана до вратата на шофьора, като наблюдаваше движението по шосето и говореше по радиостанцията.
— Дръж ръцете си така, че да мога да ги виждам непрекъснато — нареди той с висок, авторитетен глас. — Сега ми дай шофьорската си книжка. Бавно.
Застанах от другата страна на колата. Видях кой е нахалникът, преди Марино да разгледа документите и снимката му.