— Знаеше ли, че е той, преди да ни удари? — попитах.
— Не, нямах представа.
Включихме се в движението.
— Какво каза, когато го разпитваха?
— Каквото се очакваше — че съм спрял неочаквано.
— То така си беше.
— Да, и по закон имам право.
— А за следенето? Даде ли някакви обяснения?
— Каза, че цял ден обикалял да върши работа и да разглежда забележителности. Нямал идея за какво говорим.
— Ясно. Щом отиваш по работа, задължително трябва да носиш поне два пистолета.
— Можеш ли да ми кажеш, как, по дяволите, той си е позволил да купи подобна кола? — погледна ме Марино. — Вероятно изкарва половината от моята заплата, а този „Лексъс“ е около петдесет бона.
— Колтът, който носеше, също не е евтин — отвърнах. — Получава пари отнякъде.
— Доносниците винаги получават.
— Само за такъв ли го смяташ?
— Да, най-вече. Мисля, че върши мръсната работа на Грийн.
Внезапно радиото ни прекъсна с висок сигнал за тревога. Новините надминаваха всичко, от което се бяхме страхували.
— На вниманието на всички полицаи. Току-що получихме телекс от щатската полиция, който дава следната информация — съобщи диспечерът. — Ядрената електроцентрала в Олд Пойнт е била завзета от терористи. Водена е престрелка и има смъртни случаи.
Шокът бе толкова силен, че не можех да проговоря. Радиото продължи:
— Шефът на полицията нареди отделът да се заеме с авариен план А. До ново нареждане всички дежурни полицаи да останат по местата си. Следват нови заповеди. Всички началници на отдели да се явят веднага в полицейската академия.
— Не, по дяволите — изруга Марино и натисна педала за газта до пода. — Отиваме в офиса ти.
ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА
Нападението над ядрената електроцентрала в Олд Пойнт бе извършено светкавично и ужасяващо. Заслушахме се в новините невярващо, докато Марино фучеше бясно из града. Не издадохме и звук, докато един почти истеричен репортер, изпратен на местопрестъплението, бърбореше с глас, няколко октави по-висок от обикновеното.
— Ядрената електроцентрала в Олд Пойнт е завзета от терористи — повтори той. — Това е станало преди около четиридесет и пет минути. От автобус скочили най-малко двайсет човека, представящи се за служители на ОЕ, и нападнали главната административна сграда. Смята се, че поне трима цивилни са мъртви.
Гласът на репортера трепереше. Чуваше се звук от хеликоптери над главата му.
— Виждам полицейски коли и пожарни навсякъде, но не могат да се доближат. О, Господи, това е ужасно…
Марино паркира на улицата до службата ми. Известно време не помръднахме, заслушани в същата информация за пореден път. Не изглеждаше реална, защото тук, в Ричмънд, само на около сто километра от Олд Пойнт, денят беше чудесен. Движението беше нормално. Хората вървяха из улиците, сякаш нищо не се бе случило. Седях вторачена пред себе си, без да мога да фокусирам погледа си. Мислите ми препускаха, планирайки нещата, които трябваше да свърша.
— Хайде, док — каза Марино и изключи двигателя. — Да влезем вътре. Трябва да използвам телефона и да хвана някой от лейтенантите. Трябва да задвижа нещата, в случай че осветлението в Ричмънд изгасне или стане нещо по-лошо.
Аз също трябваше да задвижа нещата. Събрах персонала в залата за конференции и обявих тревога за извънредни обстоятелства в целия щат.
— Всеки район трябва да е готов да изпълни своята част от плана за бедствия — съобщих на присъстващите. — Ядрена катастрофа може да засегне всички райони. Очевидно Тайдуотър е най-заплашен и най-слабо покрит. Доктор Филдинг — обърнах се към заместника си, — искам вие да отговаряте за Тайдуотър. Вие ще сте действащият главен лекар, когато аз не мога да присъствам там.
— Ще направя най-доброто, което мога — смело отговори той, макар че никой нормален човек не би желал задачата, която му поставих.
— Не знам къде ще се наложи да бъда през цялото време — казах на разтревожените лица около себе си. — Работата тук ще си продължи както обикновено, но искам всички трупове да бъдат докарвани тук. Имам предвид всички трупове от Олд Пойнт, като започнем с жертвите на стрелбата.
— Ами другите случаи от Тайдуотър? — запита Филдинг.
— Другите случаи ще се работят както винаги. Разбрах, че имаме нов техник по аутопсиите, който ще запълни мястото, докато намерим постоянен.
— Възможно ли е някои от труповете, които искате тук, да са заразени? — запита администраторът, който винаги се тревожеше прекалено.
— Засега говорим само за жертви от престрелка.
— И не могат да са заразени.
— Не.
— Ами по-късно? — продължи той.