Хванах го за раменете и предпазливо опипах гърдите му, проследявайки маркуча. Беше промушен през колана с тежести. Последвах го към мястото, където се беше закачил. След по-малко от три метра пред очите ми се появи голям ръждясал болт. Докоснах покрития с рачета метал на кораб и се отдръпнах, за да не се приближа прекалено много до него. Не исках да се напъхам под кораб с размерите на футболно игрище и сляпо да търся изход, докато въздухът ми свърши.
Маркучът беше усукан. Опипах го, за да разбера дали някъде не е прегънат, или притиснат по начин, който можеше да отреже достъпа на въздух, но не открих нищо подобно. Всъщност, когато се опитах да го освободя от болта, това се оказа лесна работа. Не виждах причина водолазът да не е можел да се освободи. Подозирах, че маркучът се е заплел след смъртта му.
— Маркучът му се е закачил — казах по радиото. — На един от корабите. Не знам кой точно.
— Имате ли нужда от помощ? — запита Джеръд.
— Не. Хванах го. Можете да започнете да дърпате. Почувствах раздвижването на маркуча.
— Добре. Аз ще го насочвам нагоре — казах. — Продължавайте да теглите. Много бавно.
Сключих ръце около тялото и започнах да ритам с глезени и колене вместо с бедра, защото движението ми беше ограничено.
— Леко — предупредих в микрофона, защото не можех да се издигам с повече от трийсет сантиметра в секунда. — Бавно. Бавно.
Периодично поглеждах нагоре, но не виждах къде съм, докато не се показах на повърхността. Изведнъж видях небето, покрито със стоманеносиви облаци и спасителната лодка, която се клатеше наблизо. Надух жилетката на мъртвеца, обърнах го по корем и освободих колана с тежестите, като почти го изпуснах, защото беше доста тежък. Все пак успях да го хвана и да го подам на спасителите, които носеха неопрени и изглежда, знаеха какво правят.
Джеръд, Кай Су и аз трябваше да останем с маски, защото трябваше да плуваме обратно до платформата. Затова, докато намествахме трупа в телената кошница, дишахме въздуха от бутилките и си говорехме по радиото. Избутахме кошницата до лодката и помогнахме на спасителите да я издърпат горе. Мръсна вода заля цялата лодка.
— Трябва да му свалим маската — казах и махнах на спасителите.
Те изглеждаха объркани. Явно, където и да се намираше, предавателят не беше при тях. Не чуваха нито дума.
— Имате ли нужда от помощ, за да си свалите маската? — запита единият и се протегна към мен.
Поклатих глава отрицателно. После се хванах за лодката и се вдигнах достатъчно нагоре, за да достигна кошницата. Дръпнах маската на мъртвеца, изсипах водата от нея и я оставих до качулката, от която се подаваше дълга мокра коса. Тогава го познах, въпреки тъмните кръгове около очите му. Познавах правилния нос и тъмните мустаци, обрамчващи пълните му устни. Пред себе си видях репортера, който винаги се бе отнасял справедливо с мен.
— Добре ли е? — запита един от спасителите. Направих им знак, че всичко е наред, макар да ми бе ясно, че те не осъзнават важността на това, което бях направила. Причината бе козметична, защото колкото по-дълго маската притискаше кожата, която бързо губеше еластичността си, толкова по-малка възможност имаше белезите да изчезнат. Това не беше от особена важност за следователите и патолозите, а за близките на Тед Едингс, които щяха да искат да видят лицето му.
— Чувате ли ме? — запитах Кай Су и Джеръд, когато се потопихме във водата.
— Идеално. Какво искате да направим с този маркуч? — попита Джеръд.
— Отрежете го на около три метра от тялото и затегнете края му — отговорих. — Запечатайте го заедно с регулатора му в найлонов плик.
— Имам едно пликче в жилетката — каза Кай Су.
— Чудесно. Това ще свърши работа.
След като направихме това, което можахме, си починахме за момент, отпуснати и загледани в мътната вода. Докато оглеждах мястото, където бяхме, осъзнах, че болтът, за който маркучът на Едингс се бе закачил, принадлежеше на „Експлойтър“. Подводницата изглеждаше направена след Втората световна война, вероятно по време на Корейската война. Зачудих се дали не бяха свалили всичките й фини части и не я бяха подготвили да бъде продадена за скрап. Запитах се дали Едингс се е гмурнал тук по някаква причина, или течението го е довлякло след смъртта му.
Спасителната лодка се намираше на половината път до площадката от другата страна на реката, където линейка чакаше да закара тялото до моргата. Джеръд ми направи знак „Окей“ и аз му отвърнах, макар да мислех, че далеч не всичко е наред. Изпуснахме въздуха от жилетките си и се гмурнахме във водата с цвят на ръждясали стотинки.