— Радвам се да се запознаем — каза той и се ръкува с нас. — Моля, седнете. Бихте ли искали кафе?
Уесли и аз седнахме на канапето срещу бюрото, което бе абсолютно голо, с изключение на бележник и няколко папки. Върху корково табло зад главата на Олсън бяха забодени рисунки, които вероятно бяха изработени от децата му, а над тях висеше голяма емблема на ФБР. Виждаха се няколко рафта с книги и дипломи, но останалата част от офиса представляваше семпло работно място на зает човек, който не се впечатлява от работата или от себе си.
— Чък — започна Уесли, — сигурен съм, вече знаеш, че доктор Скарпета е нашият консултант съдебен лекар. Тук е по определена нейна работа, но ако се наложи, можем да я повикаме по-късно.
— Дано не се налага — отвърна Олсън, който знаеше, че ако някъде в Англия или Европа стане ядрена катастрофа, щяха да ме викнат, за да помагам в справянето с хиляди мъртъвци.
— Чудех се дали ще можеш ясно да й обясниш тревогите ни — продължи Уесли.
— Ами ето това е очевидното — обърна се Олсън към мен. — Около една трета от електричеството в Англия се произвежда с ядрена енергия. Тревожим се от подобен терористичен удар, защото не знаем дали вече не е планиран от същите хора.
— Но корените на „Новите ционисти“ са във Вирджиния — възразих. — Да не би да смятате, че имат международни връзки?
— Те не са движещата сила в този случай — отговори той. — Не са хората, които искат плутоний.
— Кой тогава го иска? — запитах.
— Либия.
— Мисля, че това отдавна се знае.
— Да, но сега става — намеси се Уесли. — Става в Олд Пойнт.
— Както без съмнение знаете — продължи Олсън, — Кадафи иска ядрени оръжия от дълго време, но всичките му опити бяха провалени. Изглежда, най-после е открил някакъв начин. Намерил е „Новите ционисти“ във Вирджиния, а със сигурност и тук има екстремистки групи, които може да използва. Ние имаме и много араби.
— Откъде знаете, че става дума за Либия? — попитах.
Уесли отговори:
— Прегледахме телефонните записи на Джоуъл Хенд. Те включват много обаждания, най-вече до Триполи и Бенгази, направени през последните две години.
— Но не знаете дали Кадафи опитва нещо и тук, в Лондон.
— Страхуваме се от това, че можем да бъдем твърде уязвими. Лондон е отправната точка за Европа, САЩ и Близкия изток. Огромен финансов център. А фактът, че Либия краде огън от САЩ, не означава, че самите Щати са целта.
— Огън? — запитах.
— Като в мита за Прометей. „Огън“ е нашият код за плутоний.
— Разбирам — кимнах. — Това, което казвате, е логично. Как мога да ви помогна?
— Ами налага се да изследваме мозъка на тази история. Заради това, което става сега и може да стане и по-късно — отговори Олсън. — Трябва да разберем как разсъждават терористите, а това очевидно е работа на Уесли. Вашата е да се сдобиете с информация. Доколкото разбрах, тук живее ваш колега, който може да се окаже полезен.
— Можем само да се надяваме на това — казах. — Но все пак възнамерявам да поговоря с него.
— Какво ще кажеш за безопасността? — запита Уесли. — Не трябва ли да й назначим телохранител?
Олсън ме изгледа любопитно, преценявайки силата ми, като че ли бях някакъв предмет или боксьор, който щеше да се качи на ринга.
— Не — отговори той. — Мисля, че тя е в пълна безопасност тук, освен ако ти имаш други сведения.
— Не съм сигурен — отвърна Уесли и също ме погледна. — Вероятно ще е най-добре да изпратим някой с нея.
— В никакъв случай — възпротивих се. — Никой не знае, че съм в Лондон. Бездруго доктор Мант вече е стреснат, ако не и уплашен до смърт, и със сигурност няма да иска да ми се довери, ако не съм сама. А тогава цялата идея на пътуването ни отива по дяволите.
— Добре — неохотно се съгласи Уесли. — Стига да знаем къде си. Ще трябва да се срещнем тук не по-късно от четири, ако искаме да си хванем самолета.
— Ще ти се обадя, ако нещо ме задържи — казах. — Тук ли ще бъдеш?
— Ако не сме, секретарката ми ще знае къде да ни намери — отговори Олсън.
Слязох във фоайето, където водата се изсипваше шумно във фонтана, а бронзовата скулптура на Линкълн се изправяше гордо на стената, обградена от портретите на бивши президенти на САЩ. Пазачите преглеждаха строго паспорти и посетители. Пуснаха ме да мина, загледани хладно в мен. Усетих как очите им ме проследиха до вратата. Навън бе студена, влажна сутрин. Махнах на едно такси и дадох на шофьора адрес в „Белгрейвия“ близо до площад „Итън“.