Научих с облекчение, че Луси е била отзована от задачата си и отново работи в АИП, където беше на сигурно място. Това, което Уесли ми каза чак когато стигнахме до академията, бе, че тя е била призована заедно с останалите от ЕСЗ и нямаше да остане в Куантико дълго.
— В никакъв случай — възпротивих се като майка, която отказва позволение за нещо.
— Страхувам се, че в това отношение нямаш думата — отвърна той.
Уесли ми помагаше да пренеса багажа през фоайето на „Джеферсън“, което бе напълно безлюдно в тази съботна вечер. Махнахме на младата жена зад рецепцията и продължихме да спорим.
— За бога — продължих. — Тя е прекалено неопитна. Не можеш просто да я хвърлиш по средата на ядрена криза.
— Не я хвърляме в нищо — отговори той и бутна стъклената врата. — Всичко, от което се нуждаем, са техническите й способности. Луси няма да стреля със снайпер или да скача от хеликоптер.
— Къде е тя сега? — запитах, когато се качихме в асансьора.
— В леглото, надявам се.
— О — погледнах часовника си. — Вече е полунощ. Мислех си, че е утре и трябва да ставам.
— Знам. Аз също съм объркан.
Очите ни се срещнаха и аз погледнах встрани.
— Предполагам, би трябвало да се преструваме, че нищо не е станало — казах заядливо, защото не бяхме обсъждали случилото се.
Влязохме в коридора, Уесли набра кода на ключалката и отвори следващата стъклена врата.
— Какъв смисъл има да се преструваме? — запита той, отваряйки следващата врата.
— Просто ми кажи какво искаш да направим.
Намирахме се в обезопасения апартамент, където обикновено отсядах, когато работата или опасността ме задържаха тук за през нощта. Уесли занесе багажа ми в спалнята, а аз дръпнах завесите във всекидневната. Мебелировката беше удобна, но проста, а когато Уесли не ми отговори, си спомних, че вероятно не е безопасно да се водят интимни разговори тук, където се знаеше, че поне телефоните се подслушват. Последвах го обратно в коридора и повторих въпроса си.
— Имай търпение — каза той тъжно или просто уморено. — Виж, Кей, трябва да се прибера у дома. Първото, с което трябва да се заемем сутринта, е въздушно наблюдение заедно с Марша Градейки и сенатор Лорд.
Градейки беше главният прокурор на САЩ, а Франк Лорд — председателят на съдебния комитет и стар мой приятел.
— Искам да бъдеш с нас, защото ти знаеш повече от всеки друг за това, което става. Може да им обясниш важността на библията, в която вярват онези кретени. Фактът, че са готови да убиват за нея и също така да умрат за нея.
Уесли въздъхна и разтърка очи.
— Трябва да поговорим и за това как ще действаме със заразените мъртъвци, ако не дай си Боже, онези проклети задници решат да взривят реакторите.
Той ме изгледа внимателно.
— Всичко, което можем да направим, е да опитаме — добави той и знаех, че говори не само за сегашното критично положение.
— Точно това правя, Бентън — казах и се прибрах в апартамента си.
Обадих се на рецепцията и ги помолих да звъннат в стаята на Луси. Не последва отговор. Знаех какво означава това. Луси се намираше в АИП, но нямаше начин да я потърся там, защото нямах представа къде точно в огромната като футболно игрище сграда се намира племенницата ми. Облякох си палтото и излязох от „Джеферсън“, защото не можех да заспя, докато не видя Луси.
АИП имаше своя собствена охрана, недалеч от будката при входа на академията. Повечето от полицаите на ФБР вече ме познаваха доста добре. Дежурният изглеждаше доста изненадан, когато ме видя, и излезе да провери какво искам.
— Мисля, че племенницата ми работи до късно — обясних.
— Да, госпожо. Видях я да влиза тук по-рано.
— Има ли начин да се свържете с нея?
— Хм — намръщи се той. — Имате ли представа в кой район е?
— Вероятно в компютърната зала.
Той опита, но не успя и погледна към мен.
— Важно е, нали?
— Да — отговорих благодарно. Пазачът вдигна радиото към устата си.
— Номер четиридесет и две до базата — каза той.
— Говори, четиридесет и две.
— Можеш ли да ме смениш за малко на входа?
— Разбрано.
Изчакахме идването на другия пазач, който се настани в будката, докато партньорът му ме поведе към сградата. Поехме по дългите празни коридори, опитвайки заключените врати, водещи към лабораториите, където можеше да е Луси. След около петнадесет минути извадихме късмет. Дежурният отвори вратата към огромна стая, която приличаше на научната работилница на Дядо Коледа.
В центъра на всичко това се виждаше Луси, която носеше информационна ръкавица и маска с екран, свързана с дълги, дебели черни кабели, виещи се по пода.