Джил Барнет
Проклетникът
Книга първа
Тя седеше в стаята на кулата. Сама. Може би забравена сред гълчавата вътре в замъка. Ръката й почиваше на богато орнаментираната маса, на която стоеше часовник, причудлив воден часовник, който отброяваше минутите и часовете с чисти капки вода. Беше странно изглеждащо устройство, с глобус от метал и стъкло и птици, които пляскаха с криле, когато капещата вода отбележеше, че е отминал един час. Беше го купила преди много години, поддавайки се на моментния си каприз, на един малък майски панаир, където този часовник беше най-голямата атракция.
В топлия пролетен ден, когато фермери и селяни от Кент се бяха събрали около украсената с цветни ленти кола на амбулантния търговец, София се бе приближила неловко и бе застанала да слуша и да гледа, докато той обясняваше на тълпата как времето наистина минава пред очите им.
Бройте водните капки! Вижте как минава времето!
Също като другите привлечена от гледката, тя бе пристъпила още по-наблизо, удивена, че някой наистина бе хванал времето вътре в този глобус. Бе напуснала майския панаир с абсолютно празна кесия, притиснала здраво великолепния воден часовник до гърдите си.
Може би поради импулсивното си мислене или поради младежко невежество й се струваше, че да притежава този часовник означава, че е спечелила мъничко власт над времето и следователно над собственото си бъдеще.
Но когато в онази година настъпи зимата, един ден водата в часовника замръзна, сякаш самото време бе спряло на място. Ден след ден, час след час минаваха въпреки замръзналия часовник, докато София не прозря простата истина: че никога не бе притежавала тайната на минаващото време, прибрана на сигурно място в стаята й.
Сега не й трябваше часовник, за да гледа как минава времето. Сутрин, когато се събудеше и погледнеше в полираното огледало, виждаше промените, които времето бе отпечатало по лицето й. Малките линийки над устните, по врата и челото, вдлъбнатините в ъгълчетата на очите. Лицето й се бе променило, също както животът й. Както полека падащите капки във водния часовник, времето бе минавало за нея сякаш в неспирния хоровод на минутите.
Когато беше млада и нямаше търпение да порасне, тя бе препускала през глава през живота. Бе живяла безгрижната си младост също както козите в имението — упорита, сляпа за доводите на разума, понеже искаше игриво да събори с рога всичко, което й се изпречеше на пътя. Но сега вече разбираше, че независимо от главоломната си решимост, независимо от желанието си да препуска към бъдещето, времето все едно не бе престанало да върви с равномерния си ход.
Време, смърт, живот — в този ден всичко присъстваше в ума й. В дни като този, в дни, които белязват живота на човека, той винаги се връща към миналото.
Тя стана от стола си край прозореца, прекоси стаята, стъпвайки леко по плоските боядисани тухли на пода, изпъстрени със светли ромбчета там, където кехлибарената слънчева светлина проникваше през прозорците с оловни рамки на стъклата. Отвори богато орнаментираната вратичка на един шкаф и извади кутия от брезова кора, подарък от един търговец, който искаше да спечели благосклонността на съпругата на граф Глостър.
В кутията имаше два ръкописа. Единият се състоеше от дебели листа жълта хартия, толкова мека, че на пипане беше почти като плат. Тези страници бяха свързани заедно в подвързия, украсена с дебел сребърен обков и инкрустирана с мед от хълмовете на Кастилия, страната, където кралица Елинър бе изживяла детството си. Кориците се затваряха със закопчалка във формата на лебед, пъхнал глава под крилото си.
Другият ръкопис не беше украсен, нямаше нито скъпи обковани със сребро корици, нито изкусно изработена закопчалка, която да пази съдържанието му от любопитни очи. Кориците му бяха от мека кафява кожа, свързани с груби кожени връвчици.
София извади украсения ръкопис. След миг само с едно завъртане на малкия железен ключ, който висеше на верижка на врата й, тя откопча сребърните корици. Разгърна ръкописа и от него се надигна богатият екзотичен аромат на канела и анасон, същата позната миризма, която винаги обкръжаваше Елинър, независимо къде се намираше.
Толкова отдавна не бе разглеждала тези книги, защото не бе лесно да се видиш през очите на някой друг.
Взе книгата и седна на една близка пейка от брезово дърво върху бродирана възглавница, на която се виждаше сцена от турнир, ушита с дребен бод в най-различни цветове — бод, на който кралица Елинър се бе опитала да я научи, но така и не бе успяла.
Тя положи книгата в скута си, прелисти няколко страници и намери една притисната между тях изсушена роза. Най-горе на страницата със златни букви бе изписано името й, обградено с винетки в богатия тъмночервен цвят, любим на кралица Елинър. И София започна да чете.