Уоруик я изгледа с присвити очи, както правеше винаги, и погледът му отново потъмня. Но София нямаше да му позволи да разбере, че погледът му я е ядосал. Вдигна брадичка и поклати глава, преди да му обърне гръб и да каже на продавача на фурми:
— Ще взема три от тези и пет от онези. — И посочи към подносите с фурми и смокини. — Ти какво ще вземеш, Едит?
Едит пристъпи по-близо до София, сякаш за да се скрие от раздразнения поглед, който Уоруик хвърли и към двете.
София реши, че и той е като повечето мъже. Ако не могат да контролират жената с думи, със сила или с остроумие (макар че в случая с Дикън Уоруик тази дума имаше само приблизително значение), се опитваха да пречупят духа й, като й се мусят насреща.
От изражението на Ричард Уоруик можеше да се съди, че развитието на нещата не му харесва. Пристъпи наперено към София и изрече с противния си скърцащ глас:
— Моля, кажете, милейди, откъде сте се сдобили със златна монета? — Замълча многозначително и огледа публиката си. — Човек започва да се чуди.
Хората, събрали се да наблюдават интересния спор между благородника и дамата, започнаха да си шушукат. Това предизвика удовлетворена усмивка на лицето на Ричард Уоруик и лукави подхилвания сред приятелите му, група млади благородници и наскоро провъзгласени рицари: сър Томас Монтгомъри и сър Робърт де Лейси, Александър Мортимър и Уилям Пемброук. Всички хвърлиха многозначителни мъжки погледи към София.
Тя реши да се престори, че не ги вижда.
Но след миг някой силно я ощипа по задника. Много силно.
София трепна, защото я заболя, обърна се и метна яростен поглед към Уоруик, който я гледаше така невинно, че тя веднага би го заподозряла, дори да не бе познала жестокото ощипване на пръстите му.
Със същия невинен изглед той проточи:
— Може би дамата е получила златото си, като е продала нещо.
Тя го изгледа смразяващо.
— Какво намекваш, Дикън?
Той сви рамене, сякаш не я беше чул. Огледа се наоколо към очаквателно взрените в него лица.
— Кажи го! — заповяда тя.
Той вдигна ръце, сякаш се предаваше, и набръчка чело в привидно невинна физиономия.
— Нищо, само дето жените нямат какво да продават — и отново замълча, — освен… благоволението си.
Току-що я беше нарекъл курва пред хората. Така й се дощя да го цапне, че дланите я засърбяха. Но се насили да не реагира.
С върховно усилие на волята тя се обърна отново към продавача на фурми, усмихна му се и посочи с нехайно махване на ръка редицата едри смокини в мед, наредени на подноса.
— Три от тези, моля.
И докато човекът увиваше плодовете в сух смокинов лист и ги завързваше стегнато, тя бавно се обърна, опря ръце на ръба на масата, облегна се назад и зае небрежна поза, която й струва последните капчици самообладание.
Погледна Уоруик право в очите.
— Тази дама не е за продан. — После наведе очи и изтупа въображаем прах от копринената си рокля. Добави след миг мълчание: — Вярвам, че ти и лорд Джон сте открили този факт миналата година.
Прокара още два пъти ръка по гънките на роклята и вдигна очи, изпращайки му най-лъчезарната си усмивка. Той не каза нищо.
— Нима не направихте пет, не, осем… — Тя потупа с пръст по свитите си устни. И кимна. — Точно така, толкова бяха. Осем предложения, нали?
Тогава приятелите му се изсмяха. На него.
— Вярно е, Уоруик. — Томас Монтгомъри го тупна по рамото. — Тя ще предпочете да се омъжи за тебе точно толкова, колкото и за някого от нас. Дори да й паднеш на колене!
Ярка червенина обля лицето на Уоруик. Вратът му дори стана пурпурен. Тя забеляза с ъгъла на окото си как ръката му се спуска надолу към седалището й.
Бързо направи стъпка встрани пред Едит и едва не се спъна, но успя да се хване за подпората на шатрата. Звънчетата издрънкаха в топлия сух въздух, сякаш предизвестяваха какво ще се случи.
— Ау! — Едит подскочи почти на цяла педя. Притисна ръка към седалището си, разтри мястото и се обърна. Огледа се смаяно и сви вежди, хвърляйки унищожителен поглед към Уоруик — Ощипахте ме!
Уоруик избъбри някакво невинно извинение.
— Ощипахте ме!
— Почакайте, лейди Едит… — той протегна ръце напред.
— Не отричайте. Каквото и да сте намислили, Ричард Уоруик, предлагам да престанете. Със сигурност ще кажа на брат си.
Братът на Едит — Хенри, лорд Певърил, беше здравеняк на около тридесет години, невероятно богат и прославен като боец, господар на три от най-добре укрепените замъци в Средна Англия и на още един на север, в Нюкасъл. Огромното му богатство и репутацията му привличаха хиляди войници в дружините му. Беше предан на краля, почтен, но и вдъхващ страх, и обожаваше своята нежна и плаха по-малка сестра. Всички в кралството знаеха, че няма да се поколебае да предизвика на бой всеки човек, който според него я е оскърбил.