Започна да й говори какво ще правят — неща, които тя не знаеше, че мъжете и жените правят заедно. Но това нямаше значение за нея, защото допирът му й харесваше, харесваше й и това, което той правеше с нея, начинът, по който караше кръвта й да кипи, начинът, по който караше нейния център да пулсира около пръстите му, около езика му или просто така.
Тя усещаше, че е така разгорещена и мокра, че имаше чувството, че се топи. Извика трескаво, пулсирайки около пръстите му.
Той се наведе към нея, докосна нежно устата й с устни и я накара отново да извика, но й каза, че всичко ще бъде наред.
Тя сграбчи раменете му и го усети как се размърдва, а той притисна хълбоците си между краката й. Както преди, започна да навлиза в нея на малки тласъци, движейки се бавно, само с върха си, навътре и навън, отново и отново.
Тя започна да се извива на леглото. Искаше той да навлезе още по-дълбоко.
— Моля те — изрече тя. — Моля те.
Той обхвана лицето й в длани.
— Погледни ме, София.
Тя го погледна.
— Заклех ти се, че ще измина целия път вътре в тебе. Сега. Ще стигна там, където е горещо, дълбоко и мокро. Искам да бъда там. Ти искаш ли ме там?
— Да — отвърна тя. — Да. Влез в мене.
— Ще ти причиня болка. Знаеш го, нали?
Тя кимна.
Той замълча и я загледа.
— По дяволите, Тобин, просто го направи!
Той се засмя тихо, после повдигна лицето й към себе си.
— Погледни ме. Нека видя очите ти, когато се съединя с тебе, моя съпруго.
Тя впи очи в неговите. Той отново се размърда и навлезе в нея. Нещо се раздра сякаш я разкъсваше. Тя изстена, изскимтя леко и си пожела да не беше издавала този звук.
— Погледни ме.
Тя отвори очи.
— Погледни ме… — Той задиша все по-учестено.
Тя се опита да задържи дъха си.
Двамата дишаха заедно, запъхтени, сякаш бяха тичали. Но телата им бяха съвършено неподвижни. Той беше в нея. Тя го обгръщаше.
Болката отшумяваше, оттегляше се. Нямаше нищо друго, само той беше в нея и начинът, по който я изпълваше, нямаше нищо общо с някакви размери, а само с чувствата.
Тя усещаше вкуса му на езика си.
Усещаше аромата му във въздуха около себе си.
Чувстваше го по всяка част от себе си — по кожата, по фините косъмчета на краката си, по корема и дълбоко в гърдите. Тя вече не беше София, отделното същество. Съществото бяха двамата заедно.
Тя прокара ръце по мускулите на гърба му. Бяха стегнати и изпъкваха така, че я напомняха, че той е мъж и съвсем различен от нея.
Но защо това й се струваше толкова редно, когато бяха така различни? Тя усещаше къдравите косъмчета по бедрата му, чувстваше ги как се трият по нежната й гола кожа.
Той се притисна към нея и премести тежестта си на лактите.
— Сега ще те любя, скъпа. Почувствай го и ми кажи, ако ти причинявам болка.
Тя кимна и зачака да усети отново болката. Но не стана така. Усети само как той я изпълва и се движи бавно, как излиза почти изцяло от нея. Тя притисна длани към кръста му и го натисна към себе си, искаше той да се върне в нея, където сякаш докосваше душата й и където я болеше само ако не го усещаше вътре в себе си.
Колко странно бе това за нея. Сега той беше част от нея, движеше се вътре в нея, целуваше я и ръцете му бяха навсякъде по тялото й, сменяйки непрекъснато мястото си, така че при всяко негово движение всичко беше различно и тя усещаше все нови и нови неща.
Тобин шепнеше името й отново и отново, изричаше го с тихи стонове, понякога в ритъм, подобен на монашеските песнопения, друг път в ухото й, после срещу устните й, изричаше го така, сякаш беше толкова важно за живота му, колкото и всеки дъх, който си поемаше.
Но част от нея се тревожеше, че приема много навътре всичко, което правеха двамата, неговите докосвания. Тя го обичаше, но той не я обичаше. Той правеше това, което се предполагаше, че трябва да прави в брачното легло, нищо повече.
Но действията му не й изглеждаха рутинни или повърхностни. Тя се чувстваше прекрасно. Извърна леко глава. Нощта бе настъпила, виждаше го в прозорците.
Зърна как луната изплува иззад един тъмен облак. Запита се защо изглежда същата, когато всичко в нея се беше променило толкова много. Защо звездите още бяха на местата си, където винаги ги беше виждала? Защо луната не изглеждаше по-голяма? Защо целият огромен свят вървеше така, както винаги досега, когато нейният свят вече никога нямаше да бъде същият?
Той започна да се движи по-бързо и тя се отдаде на порива на мига, на тласъка, който сякаш я помете, сякаш я накара да яхне една от звездите навън и да се издига все по-високо и по-високо.
Чу името му и разбра, че го бе произнесъл нейният глас.