— Ела! — почти й изръмжа той, дръпна един стол към масата и почти я натисна да седне. — Седни.
Приближи се към стената и дръпна чаршафа. Хвърли го в огромния огън, а той го подхвана и го превърна в дим, който се разнесе из стаята на сиви талази.
Тобин извади сабята си и се обърна, разкрачил крака, към залата.
— Кой го направи?
Гласът му беше опасно спокоен.
Гостите си зашушукаха. Някои поклатиха глави. Други смушкаха с лакът задрямалите, които се огледаха неразбиращо и се взряха смаяни в младоженеца, застанал с готова за бой сабя.
Гласът на Тобин се извиси, този път още по-гневен:
— Кой го направи?
Продължи да повтаря въпроса си, местейки очи от гост на гост. Изведнъж млъкна и огледа залата. Присви заплашително очи.
— Къде е баща ми?
Обърна се и тръгна нагоре по стълбите, които водеха към отделните стаи за гости над залата.
— Къде е баща ми? — изрева той, изкачвайки стъпалата по две наведнъж.
София стана и хвана един минаващ наблизо слуга.
— Върви да доведеш граф Мерик. Бързо.
Тобин се изкачи до галерията над залата, опря ръце в парапета, без да изпуска сабята. Огледа цялата зала.
— Къде е копелето? Къде?
Извърна се рязко и изчезна в коридора, откъдето се разнесе екотът на гласа му:
— Ако ти си го направил, старче, кълна се, че ще те промуша на място!
Мерик тичаше по тъмния коридор, ориентирайки се по виковете в залата. Зави зад ъгъл. На няколко крачки пред себе си зърна отворена врата.
— Копеле такова! — чу гневния глас на Де Клеър. Мерик влезе в стаята и спря на място.
Тобин де Клеър се бе извисил заплашително над голямото легло, сграбчил с една ръка вълнената завивка, притиснал с коляно дюшека, а върхът на сабята му опираше в гърлото на баща му.
Дукът беше гол, лежеше, без да мърда, и гледаше сина си. Когато Мерик влезе, той отмести очи към него. Притисната до стената, прикривайки се с чаршафа, се беше свила младата пищна съпруга на един дребен благородник.
Тя извърна към Мерик безумни очи, цялата разтреперана.
— Спасете ни! Кълна ви се, той е полудял!
— Де Клеър! — извика Мерик. — Спри!
Жената започна да се моли, призовавайки Богородица да я спаси от демона, надвиснал над нея. Тобин се обърна към Мерик.
— Върви си. Остави ме да се разправя с него. Не знаеш какво се случи.
— Кажи ми — и Мерик се приближи.
— Той подложи съпругата ми на унижение.
— Махни сабята. Все пак ти е баща. Ще уредим спора, без да се пролива кръв.
— Не, аз искам кръвта му.
— Имаш кръвта ми — каза дукът. — Никога не можеш да се отървеш от нея, колкото и да го искаш, защото тече във вените ти. Ти си мой син. Смъртта ми, дори от твоята ръка, няма да промени това.
— Но аз не съм ти, старче. — Гласът на Тобин се извиси отчаяно, после той повтори по-тихо: — Не съм ти. Не съм…
— Тобин — намеси се Мерик с възможно най-спокойния си глас. — Не можеш да убиеш баща си.
— Той заслужава да умре.
— За какво? Заради похожденията си? Защото е слаб и не може да стои далече от чуждите жени? Това не е причина да го убиваш. Ще се осъдиш на вечно проклятие.
— Така да бъде.
— Толкова ли ме мразиш, Тобин? Достатъчно, за да осъдиш душата си на вечен ад? — Дукът бе обърнал към сина си измъчено лице, така приличащо на неговото. — Дори и аз мисля, че би било жалко.
Тобин не помръдна. Стоеше, впил яростен поглед в баща си.
Толкова си приличаха, че никой не можеше да го отрече. Мерик знаеше, че Тобин полага големи усилия да не прилича по нищо на дука, но като стоеше в тази стая и гледаше бащата и сина, сякаш гледаше ада и небето, двама ангели, единият паднал, а другият — не.
— Платил си на някой слуга да окачи изцапания чаршаф в голямата зала — изрече със стиснати зъби Тобин.
— Не съм правил такова нещо, синко. Какво удоволствие би ми доставило това? — Дукът махна с ръка към жената в ъгъла. — Прекарах нощта си в далеч по-приятни занимания.
Жената скимтеше в ъгъла, отправяйки отчаяните си молитви към Богородица.
— Махай се оттук, глупава кучка такава! — И Тобин подхвърли към нея роклята й. — Върви при съпруга си. Няма да ти трябва закрилата на Богородица, ако спиш в собственото си легло!
Жената грабна роклята и излетя от стаята, продължавайки да хленчи и да вика да я спасят от лудия със сабята. Тобин се обърна отново към баща си.
— Ако не си бил ти, тогава кой?
— Не знам. Но не бях аз.
Мерик се приближи към тях.
— Свали оръжието.
Де Клеър не помръдна, остана неподвижен, сякаш не знаеше какво иска да направи.
Мерик пристъпи още по-близо и положи ръка на вцепененото рамо на Тобин.
— Хайде, момче. Да се махаме оттук. Давам ти дума, че ще ти помогна да откриеш кой е направил това. Но аз му вярвам. Баща ти не крие пороците си. И няма да направи подобно нещо зад гърба ти. Ако искаше да те унизи, щеше да ти го каже в лицето.