Тобин си пое дълбоко дъх няколко пъти и това продължи като че ли безкрайно дълго. Накрая свали сабята с трепереща ръка и я прибра в ножницата, после изтри длан в туниката си.
Лицето, което обърна към Мерик, беше така изкривено от болка и гняв, че на самия Мерик му се дощя да прониже Глостър заради това, което бе причинил на живота на собствения си син. Но вместо това само обгърна раменете на възпитаника си и го изведе от стаята.
Никой в Уиндзор не си спомняше кой слуга е окачил чаршафа. Всеки се забавляваше и никой не обръщаше внимание на ставащото наоколо. При такова голямо сватбено тържество слугите наброяваха стотици, много от тях бяха взети на заем от господарите им или наети специално за събитието.
Въпреки това Тобин обикаляше цял ден из замъка, опитвайки се чрез заплахи да получи някакви сведения. Но напразно.
София правеше всичко възможно да изгони от ума си унизителната картина и неприятното усещане. Тобин нямаше намерение да се откаже лесно, продължаваше да вършее из замъка с намусена и войнствена физиономия и в крайна сметка граф Мерик и лейди Клио се притекоха на помощ.
Настояха Тобин и София да дойдат при тях в Камроуз за през зимата, изтъквайки, че Торуик, наследственият замък на София, е почти лишен от прислуга и със сигурност няма нито да има достатъчно запаси, нито съответна подготовка, за да изкарат там студения сезон.
Аргументът беше основателен и Тобин лесно се съгласи с тях. Съгласи се дори без да попита София, която през цялото време седеше до него в стаята.
— Това е добро предложение, София. Ще се чувстваш удобно в Камроуз. Мерик получи от Едуард преди доста години разрешение да построи нова стена и сега замъкът е един от най-красивите в граничните области, може да се сравнява само с Карнарвън.
— Била съм там, Тобин.
Той вдигна очи изненадан.
— О, да. Сега си спомних.
По-добре да си беше спомнил играта на сляпа баба, помисли тя. Бяха се срещнали за пръв път в Камроуз.
— Но това беше, преди строителните работи да завършат. Сега стените са по-високи и по-здрави. Никой не може да ги пробие. Трябва да видиш мелницата и оръжейната. Зъберите на стената са солидни като планински върхове. Ровът е обширен, точно какъвто трябва да бъде. — Направи малка пауза и вдигна очи. — С изключение на онези глупави лебеди, за които Клио настояваше пред Мерик. Никой не можа да повярва, когато той го направи. Лебеди в защитния ров. Всички очаквахме следващото попълнение да бъде някой кораб, та враговете да могат съвсем удобно да пресичат рова. Мерик изобщо не се интересува от тези птици. Но щом стане дума за Клио, винаги омеква и се прекланя пред желанията й. Казва, че птиците си заслужавали.
София се обади с най-невинния си глас:
— Граф Мерик иска ли мнението й?
— Предполагам, че го иска, защото тя с готовност го дава.
— А иска ли мнението й за неща, които засягат и двамата?
— Не знам.
Тя кръстоса ръце и тупна с крак.
— За решения, като например къде ще живеят през зимата?
Той се обърна и я изгледа така, сякаш й бяха поникнали рога. Настъпи дълго мълчание.
— Ядосана си, защото не те попитах за Камроуз.
— Тобин, аз бях там, в самата стая. А ти се държа така, сякаш изобщо не съществувам.
— Знам, че беше там.
Дощя й се да го прободе с поглед.
— Тогава защо не ме попита какво е моето желание?
Той я изгледа продължително.
— Аз съм съпругът.
Тя поклати глава и се намръщи.
— Това какво общо има?
— Аз вземам решенията?
— Разбирам — изрече тя със стиснати зъби. — А аз трябва да нямам думата по никое решение, защото не съм съпругът.
— Ти си съпругата. Имаш си своите задължения.
— Като например?
— Твое задължение е да се подчиняваш.
Тя го изгледа, кипейки вътрешно.
— Но това няма значение, защото предпочитам да бъда с Мерик и Клио. Те са ми близки, също като роднини. Предпочитам да бъда в Камроуз, отколкото близо до баща ми. А ако останем тук, Едуард вече пуска дума, че му трябвал някой, когото да може да прати в Пърт. Не искам да бъда този някой, София. — Той я погледна. — Ти искаше ли да останеш тук?
Тя поклати отрицателно глава.
— Тогава защо спорим?
— Не спорим. Ако спорехме, щеше да го разбереш, Тобин. Заклевам се, щеше да го разбереш.
— Не искаш ли да отидеш в Камроуз?
Сега той изглеждаше наистина смутен. Тя въздъхна.
— Просто искам да ме беше попитал дали искам.
Той измърмори нещо неразбираемо.
След това двамата прекараха по-голямата част от следобеда да се занимават с товарните каруци, с които вещите им щяха да бъдат превозени до Камроуз. Целия следобед София тичаше напред-назад да пита Тобин дали ще му трябват чашите от граф Честър или сребърният сервиз от барон Рупърт, или стенните килими от монахините от „Божие Благоволение“.