— Никога не съм чувала подобни безсмислици — казваше София. — Обелваш ябълката, като се опитваш да направиш дълга непрекъсната обелка. После я подхвърляш във въздуха и преди да падне на земята, виждаш формата на първата буква от името на любимия си. Хм!
Беше го опитала вече три пъти досега.
— Става ли? — запита лейди Клио откъм бъчвите с бира. — Коя буква видя?
— Нищо не видях. Нищичко — отвърна София, защото не искаше да признае, че всеки път, когато подметнеше обелката във въздуха, виждаше буквата „Т“.
Клио я изгледа продължително и София разбра, че изобщо не я е заблудила, а старата друидка се засмя и се зае да помага на Мод с ябълката, която момиченцето така прилежно белеше.
— Ела, София. Дръж — каза Клио и й подаде гърне със силно миришещи билки. — Помогни ми да ароматизираме тази бъчва.
София извади и подаде на Клио билките, които й трябваха, почти без да мисли за задачата си. Умът й като че ли не можеше да се съсредоточи върху нищо друго, освен върху отскорошния й съпруг.
Тя не искаше да признае, че е омаяна, че сърцето й принадлежи на Тобин и е било негово винаги, много по-отдавна, отколкото можеше да допусне. Пазеше това признание толкова близо до сърцето си, защото се страхуваше, че ако някой разбере, всичко ще изчезне.
Откакто бяха дошли в Камроуз, още от деня, в който се ожениха, София усещаше, че се влюбва в Тобин все по-дълбоко, все по-лудо и все по-отчаяно. В сравнение с тези чувства това, което бе изпитвала към него преди, сега й се струваше младежка лудория. Силата на чувството, което изпитваше, я плашеше, защото нямаше контрол върху това чувство. То просто съществуваше, както съществуваха слънцето и луната, както вятърът се спускаше от уелските хълмове… изобщо като тези неща, които човек не можеше да контролира.
София се опитваше да се дистанцира от това чувство, дори се бе опитала да отрече неговото съществувание пред себе си, но не можеше. Отчаяно беше влюбена в Тобин. Той беше вътре в нея, мъжът, който бе откраднал сърцето й така лесно, както Ева бе откраднала ябълката от дървото. Имаше и моменти, когато София усещаше, че последиците от това, да си влюбен в някого, са също такава безизходица като тази, в която бе изпаднала Ева след деянието си.
— В тази бъчва има две шепи синя гарига — извика Клио на старата Гладис, която усърдно записваше рецептата. — Пет узрели ябълки, без семена, обелени, три шепи ябълкови кори, щипка канела, щипка розмарин и щипка мащерка, две цели индийски орехчета и малко черен пипер.
— Какво? Няма око от прилеп и капка драконова кръв?
Граф Мерик се бе облегнал нехайно на рамката на вратата с широка усмивка на загорялото лице, вперил поглед в съпругата си. Старата Гладис се изкиска дяволито и затвори шумно книгата.
— Не, милорд. — Стана и закуцука през стаята, влачейки дългите си черни поли. — Запазила съм тези ценни съставки за вашия приятел, съпруга на внучката ми.
— Горкият Роджър — засмя се Мерик.
Старата друидка мина покрай него, добавяйки:
— Драконовата кръв е чудесно нещо… ако искаш да смалиш онази работа на мъжа.
Старата Гладис се отдалечи по коридора и Мерик сви вежди, после се обърна към съпругата си и изрече с тон, в който се примесваха несигурност и въпрос:
— Тя само се шегува.
Клио свърши с ароматизирането на бирата и го погледна с въпросително вдигнати вежди:
— Предполага се, че трябва да се упражняваш с твоите хора на полето.
— Свършихме. — Мерик се отдели от вратата и погледна към София. — Съпругът ти днес надви с копието осем от най-силните ми бойци. Чувства се почти непобедим. Казах му, че ще трябва да вдигнем праговете на вратите, за да може главата му да минава свободно през тях.
— Тобин? — И София вдигна глава.
— Някой вика ли ме?
Съпругът й се показа зад гърба на Мерик.
Близначките се втурнаха към мъжете, които ги вдигнаха на раменете си и започнаха да им разказват какво се е случило през деня. Тази сцена се бе превърнала в ритуал, защото момиченцата обожаваха да яздят на раменете на двамата рицари.
Докато стоеше и ги наблюдаваше, София бе поразена от приликата, която забеляза между двамата мъже. Граф Мерик имаше по-широки рамене от Тобин. Но и двамата имаха черни коси, развити мускули, уверен поглед и мъжествени очертания на челюстта, и двамата бяха красиви като самия Луцифер.
Погледна към Клио, която й отправи широка усмивка и рече тихо:
— Не е лесно за една жена да гледа толкова много мъжка упоритост и същевременно красота да стои пред нея в такава тясна стая.
София се засмя.
Мод каза нещо на граф Мерик и той вдигна очи.
— Не знаех, че можеш да жонглираш, София.