Пристигна заедно със студения повей откъм морето. Скочи от седлото, уви се по-плътно с наметалото и тръгна през двора подир слугата, който го заведе при Тобин.
Нахлу в стаята и Тобин се обърна.
— Мерик! На какво приличаш!
Спусна се към него, сграбчи го за раменете и го разтърси сърдечно.
Съдейки по израза на лицето му, Мерик реши, че на Тобин не му е добре да седи тук сам и да чака нещо, което можеше да очаква и цяла вечност.
— Имам новини — каза Мерик, пристъпвайки право към въпроса.
— Добре, добре. Напоследък съм като затворник тук. Кажи сега какви са тези новини.
— Ще ставаш баща.
Тобин го загледа продължително и едва след известно време осъзна казаното. Изруга под нос, стана и се заразхожда.
— Има и още нещо.
— Какво?
— София кърви.
Тобин се извърна рязко.
— Какво?
Мерик вдигна ръка.
— Тя е добре, и бебето също, но е на легло и трябва да лежи. Всеки път, когато стане, започва да кърви. Клио и кралицата бяха при нея. Прегледаха я акушерките и кралските лекари. Вярват, че ще може да износи бебето, но трябва да остане на легло.
Тобин не каза нищо. Отново се обърна с гръб към Мерик.
— Трябва да си идеш у дома, момче. Да хвърлиш на вятъра тая твоя проклета гордост и да се върнеш при съпругата си.
Тобин продължи да стои с гръб към него. Изправен, мълчалив. След една дълга пауза изрече:
— Отивам. Веднага.
— Добре — кимна Мерик, непреставайки да наблюдава приятеля си, младия мъж, който беше за него като по-малък брат. — Да те изчакам ли?
Тобин кимна. Пое си дълбоко дъх няколко пъти и каза:
— Дай ми малко време. Мисля, че нещо ми е влязло в окото.
София лежеше в сребристия полумрак, притиснала ръце към корема си. Половинката луна хвърляше леки отблясъци в стаята.
Сега пристъпите не бяха толкова чести, само от време на време леко я присвиваше. Тя си поемаше дъх дълбоко и бавно, защото по този начин усещаше какво става в тялото й.
Ръцете й внезапно помръднаха, подскочиха от лек удар, идващ отвътре, от корема й. Тя се взря, раздвижи ги и зачака — може би цяла вечност.
Ударът се повтори. Й още веднъж.
Тя се засмя на глас. Положи длани на мястото, без да откъсва поглед от него.
— Това ръка ли беше или крак?
Коремът й отново се раздвижи. София се усмихна.
— Май беше крак. — Пое си отново дъх и промълви: — О, дете мое, искам те повече, отколкото бих могла да го изразя.
Мерик и Тобин спряха в една кръчма. Трябваше да нахранят и да напоят конете си, а и самите те на драго сърце седнаха пред печен овнешки бут и чаши с тъмна гъста бира.
Мерик вдигна чашата си и отпи дълга глътка. Взря се в бирата.
— Не е като тази на Клио.
— Така е — съгласи се Тобин. — Тази няма да те накара да се смееш без причина или да говориш в рими.
Мерик се разсмя.
Двамата продължиха да седят, потънали в мислите си. Накрая Тобин вдигна очи към него. Изглеждаше нервен и напрегнат.
— Какво има? — запита Мерик, защото знаеше, че понякога трябва с клещи да вади думите от устата на Де Клеър.
— Ти обичаш съпругата си.
Мерик се усмихна блажено.
— Да.
— Баща ми мисли, че обича жените. Не разбирам разликата.
— Понеже толкова се мъчиш да бъдеш различен от него, не виждаш онова, което мисля, че вече знаеш дълбоко в себе си — изгледа го Мерик право в очите. — Ти си забраняваш да чувстваш каквото и да било. Но чувстваш. Не можеш да престанеш да чувстваш.
Тобин се вгледа в празната си чаша.
— Как разбираш дали обичаш една жена?
Мерик се замисли продължително по какъв начин да изрази с думи чувствата си към Клио.
— Не можеш да ми кажеш — поде Тобин с нещастен глас.
— Не, просто мисля. Дай ми време. — След малко Мерик вдигна очи към него. — Не е лесно човек да го изкаже.
Тобин кимна.
Мерик си пое дълбоко дъх.
— Знам, защото искам да я прегръщам. Искам да я обичам. Защото не мога да престана да мисля за нея, дори сега, години след сватбата ни. Не мога да си представя какво би бил животът ми без нея. Когато се любя с нея, това все още е най-прекрасното нещо на света. Нещо, което не мога да опиша. — Той поспря, после продължи. — И когато я погледна, когато се взра в тези нейни огромни очи, виждам в тях своите деца. Децата, които имаме, и децата на нашето бъдеще.
Мерик погледна към Тобин, на чието лице се бе изписало замислено изражение.
— Разбираш ли?
— Да — кимна Тобин. — Разбирам те много добре.
37
София погледна съпруга си, погледна лицето, за което бе мечтала всяка нощ. Почувства се така, сякаш бяха изтръгнали сърцето от гърдите й.