Момчето го изгледа така, сякаш му бяха поникнали рога. После му подаде пергаментов свитък с печата на краля.
Тобин изгледа писмото с празен поглед.
София усещаше как ръцете й се свиват на юмруци. Видя го бавно да се надига и да поема писмото. Развърза червената панделка и счупи печата. Прочете писмото, върна се при нея и й го подаде.
Кралят викаше Тобин да дойде веднага в Парламента. Носеше се слух, че шотландците създавали неприятности, и Едуард искаше всички негови барони да се съберат, за да демонстрират сила.
Това не беше молба, а заповед.
София затвори очи и усети напиращите сълзи. Всеки път, когато кралят кажеше, Тобин отиваше. Тя вдигна очи към него, знаеше, че болката и страхът са изписани в погледа й, но не можеше да направи нищо. Те двамата вече не криеха един от друг какво чувстват.
Тобин взе пергамента и го върна на кралския пратеник.
— Кажи на Едуард, че не мога да оставя съпругата си.
Момчето го зяпна.
— Но, сър…
— Получи отговора ми — каза Тобин със суров глас, но хвърли на момчето една златна гвинея. — Потегляй бързо, момче, защото Едуард трябва да търси другаде подкрепа. Аз не мога да му дам.
Момъкът излезе и в стаята настъпи неловко мълчание.
— Тобин — изрече тихо София, — той е кралят. Трябва да отидеш.
— Няма да отида. Тичах всеки път, когато той заповядаше. Достатъчно съм му служил, София. Може да ми отсече главата, може да ме хвърли в Тауър, може да ме разчекне, ако иска, но няма да отида — отсече Тобин. — Няма пак да те оставя.
Седна до нея и взе ръцете й. Вдигна ги към устните си.
— Няма да те оставя.
София погледна към прозореца и разбра, че никога вече няма да стои край него в очакване.
Розалинд Елинър Джудит Клио де Клеър се роди в деня, когато в градината на замъка Торуик цъфнаха архангеловденските хризантеми. Тя дойде на бял свят с първата светлина на зората, в ръцете на баща си, с викове и ритници, точно както майка й беше предрекла.
След месец в Торуик се състоя кръщенето й. Небето беше синьо като детските й очи, а облаците бели като кожата й. В параклиса, където беше погребана нейната баба и съименничка, стояха кръстниците — граф Мерик и лейди Клио, както и кралят и кралицата на Англия.
Когато епископът изля малко светена вода върху тъмнокосата главичка на Розалинд, тя изпищя възмутено, зарита с всички сили, сви юмручета и заудря гневно по водата, изпръсквайки одеждите на епископа и на братовчед си, краля на Англия.
Зад епископа стоеше другата кръстница, която се усмихваше на Розалинд. Сестра Джудит, абатиса на манастира „Божие благоволение“, се облегна на патерицата си и оправи дрехата си, за да прикрие подаръка, малък лък и колчан със стрели. Погледна към небето, прекръсти се и изрече:
— Благодаря ти, господи, задето даде на света още един боец.
Сватбата
София затвори тежката книга и я положи пак в сандъчето при другата. Точно навреме, защото след миг вратата на спалнята й се отвори широко и дъщеря й Розалинд нахлу вътре.
— Мамо, погледни! Виж сватбения ми подарък!
София стана и се приближи към леглото, където дъщеря й бе метнала една красива перлена диадема с огромен аметист в средата, който поемаше отблясъка от ясните й виолетови очи.
Розалинд сложи диадемата на главата си и грабна огледалото на майка си от масата.
— От Едуард е. О, мамо, не е ли най-красивото нещо, което някога си виждала?
София се усмихна.
— Да, скъпа. Съвършена е. Бъдещият ти съпруг има вкуса на майка си.
— На Клио? Да, предполагам. Всички са тук. Родителите на Едуард, Клио и Мерик, кралят и Маргарет, Мод и сър Пол, Тилди и сър Питър. Още не мога да повярвам, че са ги наричали Тъд и Туок. Какви глупави имена за двама от най-храбрите рицари на кралството, нали?
— Най-храбрите и най-благородните? — засмя се София. — Така казват те.
— Можеш ли да повярваш, че вече е време? Сватбеният ми ден най-сетне настъпи. Не мислех, че някога ще го доживея!
— Ела, скъпа. Имам нещо за тебе. — София хвана дъщеря си за ръка и я поведе към малката тоалетна масичка. — Седни. Ето тук. — Усмихна се и сложи ръце на раменете на Розалинд. — И се опитай да стоиш мирно.
Отвори една кутия и извади оттам дълъг наниз красиви перли.
— О, мамо, перлите на баба.
София се усмихна и започна да ги увива около дългата и елегантна шия на най-голямата си дъщеря. Закопча ги, също както Елинър бе направила за нея преди толкова много време.