— Ето. Какво мислиш?
Розалинд едва не заплака.
— Мисля, че това е най-щастливият ден в целия ми живот!
— В целия ти живот? Във всичките му седемнадесет години? — Тобин стоеше на вратата и се усмихваше с онази усмивка, от която коленете на София все още се подкосяваха.
— Татко! — изхвръкна от стола Розалинд и се озова в прегръдките на баща си.
— Дай да те погледна. — Тобин отстъпи назад и огледа дъщеря си с възхитени очи.
София се засмя и поклати глава. Такава любов цареше между баща и дъщеря!…
— Красива си. Почти колкото майка си.
— Наистина ли, татко?
— Наистина.
И Тобин я целуна по челото.
— Трябва да намеря сестрите си и да им покажа тези хубави неща. Джудит направо ще позеленее!
Розалинд излетя от стаята и тръгна да дразни Джудит, Елизабет и Алинър, по-малките си сестри. Братята й нямаше да се заинтересуват от украшенията, Мерик беше едва на пет години, а Джон на осем.
Тобин остана взрян в София.
— Защото си още така невероятно красива. — И той поклати глава. — Не мисля, че изглеждаш по-различно, отколкото в деня, когато се влюбих в тебе.
— Аз? — учуди се тя. — Днес се чувствам стара.
Тобин я привлече в прегръдките си и каза:
— Никога не можеш да бъдеш стара, скъпа. Тук ти е мястото. А за мене най-хубавото място е да лежа до тебе. Гледам те и знам, че в моя свят няма нищо по-красиво. — Отстъпи назад и я погледна, после взе ръката й и вплете пръстите си в нейните. — Сълзи ли виждам в очите ти, съпруго моя?
София поклати глава.
— Не, скъпи, мисля, че нещо ми е влязло в окото.