Но не тупна на земята.
Падна в две силни ръце. В неговите ръце. Премига и погледна нагоре към лицето му, знаейки, че няма време да скрие изненадата, изписана по собственото й лице.
Толкова лесно я бе хванал. Сякаш тежеше не повече от перце.
Тя си пое дълбоко дъх, после още веднъж, затърси какво да каже. Но думите й избягаха, когато неговият аромат изпълни ноздрите й, устата й, главата и сърцето й. Мирис на чисто мъжко тяло, богато ухание на обработена испанска кожа и на сбъднати мечти.
— Тя търси мъж, нали така?
Гласът му беше много дълбок, сякаш идваше от душата му или от небесата, или може би, помисли тя, след като улови тъмния блясък в очите му, може би този дълбок глас идваше направо от ада.
Не можа да измисли нищо остроумно или хапливо, което да му каже. Никаква мисъл не прескочи от мозъка към устните й. Не можа да направи и никакъв жест.
Езикът на София Хауърд беше завързан.
Не беше смятала това за възможно, тя, която се гордееше с дарбата си винаги да взема последната дума във всеки спор. Дори не беше сигурна, че ще си възвърне гласа. Сякаш способността й да говори беше излетяла заедно със стреснатия й дъх някъде над главата й и извън нейния обсег.
Той не отделяше очи от нея, докато ръцете му я държаха здраво, а дланта му, прилепена до външната страна на бедрото й, леко бе придърпала роклята й нагоре. После изрече меко:
— Аз съм мъж.
Тя не можеше да отмести поглед. Не можеше и да мисли. Не можеше да направи нищо, само стоеше и се взираше в него в един безкраен миг, когато времето сякаш не съществуваше.
Неспособна да говори, да мисли, да се движи, тя само можеше да се взира в тези негови сини очи и докато се вглеждаше в тях, сърцето й заби по-бързо, а дъхът й също се ускори. Очите му имаха цвета на туниката му, синевата на небето в лятна утрин. После тя съзря нещо в тези очи, искрица веселост, а след това един многозначителен поглед, който казваше, че този надменен дявол много добре знае кого е търсила тя.
София се замоли лицето й да не издава какво си мисли: колко трудно й е да застане срещу този мъж, първият от години насам, чието добро мнение означаваше нещо за нея.
Не се изчерви. Никога не се бе изчервявала и много пъти беше благодарна за това. Защото така имаше възможност да действа смело дори когато не се чувстваше смела. Или да скрие от света това, което чувстваше в действителност. Като сега, когато нямаше с какво да прикрие истината, освен с една ледена маска. Беше срещнала единствения мъж на света, когото искаше, и като осъзна това, толкова се уплаши, че цялата се разтърси в една гигантска тръпка.
— Пуснете ме долу, сър.
Тя намери загубения си глас и за щастие той прозвуча много по-хладно, отколкото бяха мислите й. Зачака той да се подчини на думите й и да я пусне.
Той не направи нищо.
— Веднага. — Тонът й беше остър и това я зарадва. Изражението му се промени, сякаш искаше да каже нещо, но не проговори. Вместо това едната му ръка, тази, която я държеше, се спусна надолу — тази, която беше под коленете й.
Краката й се отпуснаха тежко надолу. Тя пое остро дъх, но след миг другата му ръка я стисна здраво през гърба, задържа я плътно до него, гърди до гърди, докато краката й висяха във въздуха.
Тя вдигна очи към него, прикована към тялото му. Почувства се като притиснато в ъгъла животно, сковавана по-скоро от тези негови очи, отколкото от ръцете, които я държаха плътно до него. Той я гледаше със същия напрегнат поглед, с какъвто я бе пронизвал преди малко, когато я фиксираше от другия край на поляната.
Тя си пое дъх, съвсем плитко, но в ушите й звукът отекна високо, почти като писък.
Той присви очи и погледът му се премести към устата й, после бавно я пусна да се плъзне до тялото му, инч по инч, докато краката й едва докоснаха земята, а устата й беше суха като морска сол.
София отстъпи като опарена назад и изтупа праха от роклята си.
— Сър.
Кимна леко в знак на благодарност, без да го поглежда в очите, защото ако той усетеше смущението й, тя щеше да умре на място. Точно тук, насред поляната. Щеше да се стопи, да потъне в земята и да престане да съществува.
— Би трябвало да благодариш на сър Тобин, че ти спаси врата — каза й разсеяно Едит, поглеждайки намръщено към празната торбичка от сладкиши.
София замръзна. Думите й излязоха с шепот от гърлото.
— Какво каза?
— Това е сър Тобин де Клеър — изрече Едит, сякаш София би трябвало да го познае. — Срещали сме се и преди.
София вдигна рязко глава и го погледна втренчено. Той не отмести очи, изражението им си оставаше същото.
— Аз пак отивам при продавача на фурми, София. Няма да се безпокоя за тебе, сър Тобин ще те придружи. Ще се видим на състезанията, там ще потърсим отново твоя мъж.