— Виждаш ли, Елинър, този младеж все се стреми да хваща момичетата за гърдите.
— София! — избухна в смях братовчедка й и звукът накара младежа да се обърне с лице към тях.
— Вие се смеете! — каза той и тръгна към двете момичета. София, за разлика от всички останали, пристъпи една крачка към него с ръце на кръста и с вдигната брадичка.
— Виждам, че „сляпата баба“ не е съвсем сляпа!
Младежът се помръдна, само се извъртя леко, за да застане точно срещу нея. Наклони глава.
— Колко сляп ме иска тази нова лейди?
— Достатъчно, за да не гоните само онези, които имат гърди!
Разнесе се висок дружен смях.
— Де Клеър! Тя те предизвиква!
София знаеше, че Де Клеър е името на Глостърския дук. Закачуленият младеж трябва да беше негов син.
Младежът й се поклони с широк размах на ръката.
— Някой тук не е сляп, както виждам.
— Ах, той си призна, че вижда. — София не можа да сдържи насмешката в гласа си, много й харесваше да извърта думите му в своя полза.
— Да виждам? — Той не помръдна, остана на място и потърка брадичката си, преструвайки се, че размишлява. — Да предположим, че ви кажа, че имам дарба и виждам с мислите си.
— Да предположим, че ви кажа, че мога да летя.
Всички се засмяха.
— Дамата се съмнява в моята способност да възприемам.
— Дамата смята, че платът не е достатъчно дебел.
София му отправи остър поглед, инстинктивно знаеше, че той я вижда добре.
Той отново се засмя, разпери ръце в знак, че е напълно невинен.
— Може би дамата би желала сама да ми завърже очите?
— Направи го, София!
— Да! Ето един по-дебел плат! Достатъчно тъмен е — един от младежите й подхвърли колан от туника, ушит от тъмносиня коприна.
София прие предизвикателството и пристъпи напред, наслаждавайки се на победата си и на словесния двубой с високия млад непознат, син на един могъщ феодал — тъкмо човек, който се нуждаеше от подрязване на крилцата.
— Трябва да коленичите пред мене, благороднико, защото не съм някакъв дебелоглав гигант.
Той само се засмя на остроумието й, после коленичи пред нея. Тя пристъпи по-близо.
— Вие се усъмнихте в честта ми — изрече той тихо, за да не чуе никой друг.
— Доколко честно е да се лъже? — отвърна София доста високо. Искаше всички да чуят. Иначе каква победа щеше да бъде — с тайнственост и прошепнати заплахи?!
— Твърдите, че лъжа?
— Да, твърдя.
— Говорите сериозно, милейди.
— Напълно сериозно — кимна тя отсечено.
— Разбирам. Това е предизвикателство.
Другите започнаха да си шепнат.
Тя нямаше да отстъпи пред предизвикателството. Тази словесна схватка започна да й харесва.
— Точно така — изрече тя с твърд тон, вирна брадичка и погледна братовчедка си, чувстваше се прекрасно.
— Тогава, щом сте ме предизвикали, трябва да платите глоба, ако излезе, че сте сгрешили.
Тя го изгледа смаяно. Да не е полудял?
— Значи вие, благороднико, твърдите, че можете да ме хванете с две превръзки на очите?
Засмя се гръмко. Щеше да върже втората превръзка така стегнато, че ушите му щяха да залепнат на голямата му глава.
София никога не отстъпваше пред предизвикателствата. Понеже беше жена, оставаше й единствено гордостта. Заразглежда го, без да бърза. Чувстваше, че и той я разглежда, макар да не бе свалил черната качулка. Сведе очи към тъмносинята коприна в ръцете си. Тази превръзка беше от двоен слой плат и дори по-тъмна от неговата качулка. Вдигна я към слънцето, но не можа да види нищо през нея. Нямаше риск. Всичко беше сигурно.
— Дамата се колебае — подразни я той.
Блъфираше. Палячо такъв!
— Ако можете да ме хванете с двете превръзки на очите, ще платя каквато глоба пожелаете.
Тя вдигна брадичка и погледна право към черната качулка, където трябваше да бъдат очите му.
— Тогава вържете ми втората превръзка.
Той коленичи и наведе глава. И докато връзваше възела, София се запита какво го е накарало да приеме облог, който със сигурност щеше да загуби. Вгледа се в черната качулка и за миг се зачуди какъв ли цвят има косата му, скрита под нея. Как ли изглежда лицето му? Очите му? Гласът му беше плътен, не като на другите момчета, чиито гласове от време на време променяха височината си и изскърцваха като каруца, чиито колела се нуждаят от смазване.
Височината му подсказваше, че вече не е момче, може би наскоро е бил посветен в рицарство. Без съмнение беше от богато семейство, защото дрехите му бяха изящно скроени, от тежка материя и добре ушити. Ботушите му бяха от мека кожа, каквато се внасяше от Испания — невероятно скъпа.
От думите му София разбра, че е син на граф. Поне това беше казал. Но имаше твърде много синове на благородници, които тя не познаваше, защото те растяха извън родните си замъци.