— Мисля, че в последните две години сте мътили в тази ваша главица идеята, че съм спечелил само защото съм лъгал.
— Три години — каза тя. — Не две години.
Внезапният му смях прозвуча победно и тя осъзна, че е паднала в капана на думите му. Той помнеше, че са три години, но я бе подложил на изпитание.
Той се приближи към нея така, че я допря с хълбок.
— Търпя корекция, милейди. През последните три години сте стигнали до удобното убеждение, че не ми дължите нищо, защото можете да твърдите, че съм излъгал.
— В паметта ми няма нищо „удобно“. Аз знам, а не мисля. И знам, че никой не би могъл да се движи така бързо, както направихте вие, особено пък точно към мене.
Тя не се предаваше. Неудобно беше да стои така, само на няколко инча от него. Яснотата на мислите й се замъгляваше.
Но София знаеше, че той се опитва да я сплаши с височината си. Мъжете постъпваха така, използваха физическата си сила, за да компенсират липсата на умствена. Затова тя отметна глава и го погледна право в очите, което обикновено смайваше арогантните мъже, защото те бяха свикнали жените да бъдат плахи пред тях.
Той обаче не показа изненада и това безкрайно много я ядоса. Най-малкото, можеше да се покаже предсказуем.
— Мисля, София, че смятате, че никой не може да се движи така бързо като вас. Ръководите се от гордостта си. Вярвате, че сте единствената, която притежава бърз ум и още по-бързи крака.
Той се приближи с още една крачка. Почти я настъпваше. Тя чувстваше топлия му дъх. Тя се отдръпна назад.
— Това, което вярвам, е, че вие излъгахте. Сега, ако ме извините, сър, отивам да гледам надбягванията.
Тя се обърна, вирнала нос, прибра полите на роклята си и понечи да се отдалечи с надменна походка, с каквато, и кралица Елинър би се гордяла.
Но не направи повече от една крачка.
Пръстите му стиснаха ръката й над лакътя.
— Ще бъда щастлив да ви съпроводя до надбягванията, лейди София — изрече той така високо, че тя изненадано вдигна очи. Бе извикал почти като вестител, обявяващ влизането на краля.
Хората наоколо им се обърнаха да ги погледнат.
Той й се поклони леко и положи ръката й върху своята с нехаен жест, както придворен би поканил любимата си на разходка. Но в действителност я стискаше така здраво до себе си, че тя не можеше да се освободи, макар на два пъти да се опита.
Той тръгна с толкова дълги крачки, че тя трябваше едва ли не да подтичва, за да не изглежда, че я влачи като робиня подире си.
— Бихте ли вървели по-бавно?
— Само ако престанете с опитите да се отскубнете.
София се отпусна и спря да се мъчи да изтръгне ръката си, а в замяна той забави ход. Нека си мисли, че е спечелил, реши тя.
Вървеше мълчаливо, взряна в двете им ръце, и търсеше най-удобния момент да се изтръгне и да избяга с дяволска бързина.
Но моментът не идваше. Тя не избяга. Не можеше да освободи ръката си. Взря се в китката си, положена върху неговата ръка, стисна зъби и вдигна очи нагоре, оглеждайки се наоколо. Разбра, че двамата приличаха на всички други двойки рицари и дами, вървящи в тълпата. Само дето ръцете на другите дами не бяха притиснати от огромна лапа, за да не могат да се изскубнат…
— Може би, милейди, двамата заедно… — и той стисна ръката й — ще успеем да намерим мъжа, когото търсите.
По-скоро щеше да умре, но не и да му каже истината. И изрече с небрежен тон, в пълна противоположност на чувствата, които изпитваше:
— Възможно е, сър. Вие сте достатъчно висок, за да виждате над главите на хората.
Да го поласкае. Да му каже, че е висок. Това предполагаше, че признава превъзходството му. Повечето мъже обичаха да им се казва, че стоят по-високо, затова, докато той се разтапя, тя ще измисли как да му избяга. Непременно.
Продължиха да вървят под ръка, а умът й работеше трескаво. Вървяха мълчаливо, тя не искаше нищо да я разсейва, за да мисли по-ползотворно. А наоколо им се носеха звуците на всеобщото веселие. Които се втурваха в мислите й. Весели звуци. Но в нея се промъкваше ужасното усещане, че вече нищо няма да е както трябва, със сигурност не и когато сър Тобин де Клеър беше толкова близо до нея.
Неговият аромат. Неговият дъх. Неговата походка. София с учудване осъзна, че се движи по-скоро в ритъма на неговите крачки и на звука на дишането му, а не на веселата глъчка наоколо.
И нещо по-лошо, ръката й почти пламтеше от допира до него. Тя преглътна мъчително.
— Както си спомням… — поде той замислено, — вие казахте на лейди Едит, че този мъж, когото търсите, има черна коса.
Значи я беше чул как го описва на Едит. О, божичко! Почувства как я поглежда. Знаеше, че ако вдигне очи към него, ще види тази негова влудяваща усмивка, затова впи поглед в един жонгльор, който балансираше дървена игла на носа си. И махна с ръка към него: