— Бих искала да мога и аз така. Да балансирам иглата като него. Колко забавно ще бъде.
Промени темата — това обикновено й беше от полза. Ако нямаш добър отговор, объркай го.
— Интересно.
— Да. Много е интересно как могат така да крепят много предмети наведнъж. Мислите ли, че човек може бързо да се научи на това? Вероятно — отговори си тя бързо, преди той да отвори уста. — За мене жонгльорите са най-хубавото развлечение.
— Не говорех за жонгльорите.
Не го запита какво е имал предвид. Може би щеше да забрави.
— Говорех за мъжа, когото търсите. Намирам го много интересен.
Тогава тя го погледна.
— Защо? Да не предпочитате компанията на мъжете пред тази на жените, сър?
Той присви очи и тя едва успя да потисне леката си самодоволна усмивка.
— Интересното за мене е това, че мъжът, когото търсите, трябвало да има черна коса.
— Днес тук сигурно има стотина мъже с черна коса.
— Вярно. — Той замълча и добави: — Дори аз съм с черна коса.
Тя продължи да върви до него, сякаш всичко беше наред и коментарът му не беше по-важен от глухарчетата, чиито пухчета се носеха над полето.
Той направи още няколко лениви, почти котешки стъпки, после добави замислено:
— Този мъж бил облечен в синьо, казахте. Да, точно така. Казахте „синьо“. Ясно ви чух.
Преди да бе успяла да помръдне, той стегна ръката й в желязна хватка. Сякаш четеше мислите й още преди да са се оформили докрай. Тя чакаше да го изненада неподготвен. Но не можа.
Той спря. Така внезапно, че сякаш бяха се натъкнали на стена.
— Защо спираме? Надбягванията са ей там.
Огледа дрехите си, леко намръщен.
— Колко забавно. — Вдигна очи и изрече с невинен израз: — Аз съм облечен в синьо.
И я изгледа очаквателно.
Тя също зачака, остави времето да работи за нея, а не против нея. Премига невинно насреща му, после го дари с най-широката си усмивка.
— Моля за извинение, сър Тобин. Не чух какво казахте — излъга със самочувствие, сякаш бе в Лондон, а не тук.
— Просто отбелязах, че и аз съм облечен в синьо.
Каза го така, сякаш зъбите го боляха и трябваше да ги държи стиснати.
Имаше надежда!
— В синьо ли сте облечен? — Тя се поотдръпна и удостои облеклото му с дълъг, оценяващ поглед. — Така е. — Млъкна за миг, после додаде: — Не бях забелязала.
Той не каза нищо повече, само започна тихо да си подсвирква една неприятно весела мелодия, продължавайки да я влачи напред.
Тя впи поглед в пространството пред себе си и по-специално в едно алено знаме с изобразен на него лъв, което се вееше близо до подвижния мост. Опита се да измисли как да смени темата.
— Светът е малък, нали?
Този негов небрежен тон започваше да я дразни.
— Малък ли, сър? — Тя се засмя. — Не мисля така. Смятам, че повече от половината двор е тук, освен това и други благородници, които много са пътували, като вас. Не бих нарекла това малко… По-скоро ми се струва, че е огромна тълпа.
Той се засмя тихо, но София би се заклела, че е доловила прошепнатите от него думи „упорита вещица“.
Не пожела да го погледне. Той все още не знаеше какво точно означава „упорит“.
— София.
Той изрече тихо името й и спря, което принуди и нея да се закове на място. Не й оставаше друго, освен да вдигне очи към него.
Но тя не го направи. Вместо това остана на място и започна да хвърля погледи в различни посоки… само не и към него.
— Погледнете ме.
Гласът му беше тих, но тонът заповядваше.
Заповед. Точно каквото тя най-много обичаше да пренебрегва. Може би сега щеше да го ядоса така, както той я беше ядосал. Нямаше да му се подчини, макар че една много малка част от нея искаше да вдигне поглед към него, защото макар така ужасно да я бе ядосал, видът му продължаваше да бъде неустоимо изкушение за очите й.
— А! — Той щракна с пръсти и кимна утвърдително. — Сега си спомням.
— Какво?
— Боите се, че ако ме погледнете в лицето, ще забравите да дишате.
Това я накара да го погледне точно в мига, когато почувства как цветът се оттегля от лицето й. Точно тези думи бе изрекла, това бе изповядала страстно пред Едит за мъжа на своите мечти. За него.
Усети остро унижението си, то я прониза до кости, прииска й се да затвори очи, за да не вижда как я гледа — постъпка на страхлив човек, — затова подхвана полите си със свободната си ръка и пристъпи напред.
Той обаче не помръдна.
София направи едва две крачки, когато той я дръпна обратно. Тя се спъна. Ръката му се стрелна към талията й, хвана я здраво и я дръпна към гърдите му.
След миг тя се взираше в него, опряла длани на гърдите му, а краката й висяха във въздуха. Отново.