Той приближи уста към ухото й.
— Ах, сладка София… трябва да престанем да се срещаме така. Тя отметна глава назад, по-далече от него. Дъхът и гласът му все още смразяваха слуха й и тя не можеше да мисли ясно.
— Тогава престанете да ме дърпате. Не съм ви ръчна количка! — Опита се да се освободи, но той беше твърде силен. — Пуснете ме, веднага!
Той я пусна, но пръстите й едва докоснаха земята и той отново тръгна напред и я повлече, вървейки толкова бързо, че краката й почти не докосваха земята. София си пожела да беше поне с един фут по-висока и с десетина фунта по-тежка.
Изрече със стиснати зъби:
— Престанете! Пус-не-те ме!
Той я погледна с привидна загриженост.
— Не бих искал да паднете по лице. Такова прочуто с красотата си лице. Може да си счупите хубавото малко носле. — И се вгледа пред себе си с решителен израз. — Само си представете, сладка София. Никакви обожатели няма да се влачат по петите ви. С какво ще се развличате?
— Искам да ме пуснете долу.
Той не й обърна никакво внимание и продължи напред.
— Направете каквото ви казвам, сър, или ще викам така силно, че замъкът ще се напука.
— Опитайте и ще срещнете ръката ми. — Той сведе очи към нея. — Или още по-добре, устата ми върху вашата. Не забравяйте, че още ми дължите онези три целувки. Винаги можем да започнем.
— Все още твърдя, че тогава излъгахте. Сега ме пуснете!
Но преди София да успее да се освободи, преди да го мушне с острия си лакът в корема или да измисли как да се извърти така, че да го удари в брадичката или на друго чувствително място, той сви в един тунел, който водеше към стаите на стражата в кулата близо до външната стена.
— Къде отивате? — Тя отправи поглед към полето за надбягвания. Точно в противоположната посока. — Надбягванията са натам!
Той я стисна със здравата си ръка така, че тя не можеше да помръдне, а само да влачи безпомощно крака, после отвори една врата и влезе вътре заедно с нея, увиснала като чувал с овес под мишницата му.
Въздухът вътре беше студен, мрачен и застоял, една стръмна тясна стълба водеше нагоре към зъберите на стражевата кула. Тя нямаше накъде да бяга.
Той ритна вратата, за да я затвори, и тя хлопна с тежък удар като боец, който се стоварва уморен след битка, или като ездач, който тупва изтощен от коня си. Това беше звукът на поражението.
Той я тръсна на земята и така рязко я пусна, че тя трябваше да се опре с ръка в каменната стена, за да запази равновесие. Отмести със свободната си ръка обърканата коса от лицето си и го изгледа вбесено.
Това не му направи особено впечатление.
Стояха там, взрени един в друг, подели някакъв нов вид битка, различна от борбата с погледи, които си бяха разменяли през полето за надбягвания.
Тогава той се приближи към нея.
София се дръпна, направи само една малка крачка. Гърбът й опря в студената каменна стена, тя разпери длани, прикована към нея. Изведнъж притисната в безизходно положение, вдигна брадичка, защото трябваше да гледа нагоре, за да го погледне в очите, за да разбере той, че ни най-малко не е смутена.
Той опря длани в стената от двете страни на раменете й.
Беше толкова близо, че дъхът й предателски спря. Той се наведе напред, озовавайки се на няколко инча от лицето й, достатъчно близо, за да почувства тя топлия му дъх, и изрече дрезгаво:
— Стига толкова игри.
Тя отвърна на дръзкия му поглед. Между двамата настана мълчание, натегнато като тетива на лък. Скоро тя започна да диша по-бързо и по-плитко, сякаш някой й крадеше въздуха.
Трябваше да се сниши, да се промъкне под ръката му, да подбере полите си и да избяга презглава. Знаеше, че трябва, мисълта беше съвсем ясна в главата й. Направи го!
Но краката и ръцете не се подчиняваха на ума й. Тя не помръдна.
Двамата стояха неподвижни. И мълчаха.
Напрежението ги омотаваше в нишките си и изведнъж нещо друго, което не можеше да назове, я обля от глава до пети — някакво вълнение, което усещаше и в дъха, и в кръвта си. Каквото и да беше това нещо помежду им, то започна да се извисява като усилващия се звук в края на мадригала, кулминацията в изпятото повествувание, като напрежението, когато всички седят като на тръни, не дишат, замрели в очакване.
Бяха така напрегнати, сякаш някой ги тласкаше един към друг и ги караше да се приближават още и още. По-близо и по-близо. Помежду им се зараждаше нещо неназовимо, което се втурна като огън във вените й, накара въздуха между двамата да затрепти и да запее в ушите й, а после внезапно й отне дъха.
То дори погълна далечните шумове на ликуващата тълпа. Караше всичко да се изпарява като капчици вода под горещо лятно слънце. Сякаш наоколо нямаше нищо друго, само смазваща горещина.