Това беше неговият план.
Но и той я искаше ужасно силно, а това не беше част от замисъла му.
Откъсна се от нея така, сякаш тя го бе държала пленен, и я пусна толкова рязко, че от устните й се откъсна лек, стреснат вик.
Той отстъпи две крачки назад. Остана неподвижен още само един кратък миг. Не знаеше защо, просто не знаеше. Дишаше накъсано и неравно. Сърцето му биеше на пресекулки. Погледна към нея.
Тя стоеше там, взряна в него с наранени, озадачени очи, като някакво объркано животинче, което някой току-що е ритнал, или като птица, паднала от гнездото си.
— Трябва да тръгвам.
Гласът му? Звучеше по-дълбоко от обикновено, сякаш излизаше от нечия чужда уста.
Тя сведе поглед, сякаш се опитваше да скрие факта, че изглежда толкова несигурна. Той разбираше гордостта, във всеки случай разбираше своята гордост. Но тя беше жена, при това млада жена, само на петнадесет години. Гордостта не беше важна за жената.
Вдигна ръка към лицето й, докосна бледата й буза, после погали ръба на челюстта й и повдигна брадичката й със свитите си пръсти.
Очите й бяха огромни, тези очи, в който един мъж би могъл лесно да се удави, в които мнозина се бяха удавили, въпреки усилията й да ги отпрати колкото може по-скоро.
Но каквито и цинични мисли да бе имал, те отлетяха още в мига, когато забеляза в тях влага. Тя щеше всеки момент да се разплаче. Сълзите напираха по ръбовете на гъстите й черни мигли. Това го изненада. Не мислеше, че София Хауърд може да е подвластна на сълзите.
Ах, тя наистина беше невинна, за да реагира така силно на една целувка. Но тази мисъл не го възпря. Прокара палец по подутите й, влажни устни.
— Ела в Градината на кралицата при първите камбани за вечерня, сладка София. Ще довършим това.
Тя поклати глава.
Той я погледна така, че да я предизвика, и прибави към това едно презрително изсмиване.
— Няма ли да си платиш дълга?
Тя не каза нищо, само го изгледа продължително, напрегнато и внимателно, а във въздуха увисна нещо, което не му позволяваше да се оттегли. Тя го преценяваше, той знаеше това, и търсеше нещо в лицето му, но умееше много добре да прикрива чувствата си, знаеше, че това е извънредно важно при нея, защото тя беше умна и той не се съмняваше, че ще използва всяка негова слабост. Знаеше и че никога няма да открие това, което търсеше тук.
Той вдигна рамене и поклати глава. Обърна се, отвори вратата и изстреля последния си коз:
— Забравих с кого си имам работа.
Тя вдигна рязко глава.
— Какво искаш да кажеш?
Той се обърна с лице към нея.
— Само това, че си жена, а жените нямат понятие от въпросите на честта.
С тези думи той излезе, затвори вратата зад себе си и се отдалечи на няколко крачки.
Вратата се отвори рязко и се удари в каменната стена.
Той се обърна и погледна нехайно през рамо.
Тя излетя през вратата с високо вдигната глава и ярост в очите.
— Знам какво е чест, Тобин де Клеър. — Почти плюеше думите. — И ще бъда в градината по вечерня. — Бе стиснала здраво юмруци пред себе си. Изглежда, го разбра и се отпусна малко, после сложи ръце на кръста си и го изгледа право в очите. — По вечерня. След първата камбана. Тогава ще уредим този въпрос веднъж завинаги, ти и аз.
Той не каза нищо. Само се обърна и се отдалечи.
Обичаше да побеждава.
София се почувства изгубена, точно както се бе чувствала в деня, когато кралицата й бе донесла вещите на майка й. Оттогава минаха три години, но тя стоеше в спалнята си и безпомощно се взираше в леглото си точно така, както се бе взирала и тогава.
В онзи страшен ден на леглото лежеше дълъг наниз разкошни перли — перлите на майка й, — с цвета на изящна бледа кожа под сиянието на пълна луна. Запита се как може понякога нещо, което изглежда толкова красиво, почти магично, да й се струва толкова неуместно, когато е върху нея. Перлите бяха на майка й. Нима у нея нямаше част от майка й?
Но тя не се чувстваше красива, когато се бе опитала да ги носи. Вместо това усещаше само страх и потиснатост. Както винаги се бе чувствала, когато оставаше сама и осъзнаваше, че в някой момент от бъдещето си ще бъде принудена да се прави на самка, да се държи като жена.
Пристъпи нерешително към леглото и пусна върху него шепа златисти мъниста. Те се търкулнаха и се събраха накуп в една гънка на покривката.
Допреди малко те представляваха цял наниз, красиви малки златисти мъниста, които блестяха, когато тя ги поднесе към светлината на свещта.
Сега бяха самотни, отделни мъниста, без нишка, която да ги свързва, като семейството, в което се бе родила тя.
Беше се опитала да ги вплете в косата си. Но те се бяха разпилели във всички посоки. Тя бе лазила да ги събира из цялата стая, докато не намери и последното, сякаш това можеше да подобри с нещо живота й.