Но не стана така.
Мънистата и перлите лежаха едни до други на леглото заедно с копринената рокля и тъмносиньото наметало, изтъкано от най-меката фландърска вълна и бродирано с такива фини бодове, че почти не се виждаха.
Това бяха най-ценните притежания на майка й. Наследство, предавано от майка на дъщеря, от една жена на друга. Единственото звено, което я свързваше със семейството й, което бе имала само няколко години, преди времето, съдбата и бог да бяха й отнели всичко, оставяйки я съвсем сама.
Погледна към украшенията и дрехите, дори положи ръце върху тях, затваряйки очи колкото можеше по-плътно, с неистовото желание да си припомни лицето на майка си.
Помнеше един момент, когато беше малка, застанала най-горе на стълбището в замъка Торуик. Спомни си студа, лъхащ от тухлите на пода, който пронизваше босите й крака. Спомни си огромните врати в долния край на стълбището, толкова големи, че й се струваше, че водят към някакъв неимоверно гигантски нов свят.
Спомни си как наблюдаваше майка си и баща си да слизат по тези стълби, които водеха към огромните врати на семейния й дом, и как дългото синьо наметало на майка й се развяваше зад нея, сякаш тя летеше над стълбите.
Но каквото и да правеше, не можеше да си спомни лицето на майка си. Отвори очи и бързо отдръпна ръце от нещата, положени на леглото, сякаш я бяха опарили. Знаеше, че образът на майка й е отлетял завинаги и нищо не можеше да й го върне. Дори късно нощем, когато лежеше със затворени очи, наполовина потънала в сън, опитвайки се да я види, виждаше само неясни очертания на женска фигура, като недовършен стенопис.
Веднъж, когато се бе загледала в полираната метална плоча над умивалника в стаята си, тя улови нещо смътно познато в отражението на собственото си лице, нещо във веждите или брадичката, или може би в очертанията на очите.
Стори й се, че трябва да има някакъв природен закон, който да вреже веднъж завинаги образа на майката в паметта на човека. Опитваше се да реши по какъв начин да носи нещата на майка си, защото мислеше, че може да си върне спомена за нея, ако по някакъв начин наподоби външността на майка си.
Но не можеше.
Дължината на копринената рокля й изглеждаше странна, като архиепископска одежда. Наметалото изглеждаше като всички нейни наметала, не я правеше да изглежда нито по-висока, нито че лети, слизайки по стълбите. То само се спускаше около нея и я топлеше.
Когато се опиташе да сложи перлите, й се струваше, че не са си на мястото, както през повечето време се чувстваше и самата тя.
Разстроена, София седна на леглото и подпря брадичка в дланта си. Понякога й се искаше кралицата да не й беше давала нещата от майка й.
Но тя й ги беше дала точно след като София получи първото си женско течение. Цели два дни се беше крила в един изоставен склад в стражевата кула, уплашена и разплакана, защото мислеше, че умира, и я беше страх да каже на някого.
Кралица Елинър я беше намерила, беше я накарала да си признае всичко и й беше обяснила, че „се предполага жените да знаят тези неща“.
София бе разбрала колко важен е този ден, колко важен би трябвало да бъде, още преди Елинър да й бе казала, че това е един изключителен момент и затова й предава наследството от майка й. Сега тя ставаше жена. Елинър й обясни, че момичетата, които са сгодени, могат да се омъжат скоро след като започнат да имат течение. Обясни й защо те могат да започнат самостоятелен живот и да имат собствени семейства. Обясни и как стоят нещата между мъжете и жените и откъде идват бебетата. Този ден беше един от онези моменти, в които се предполагаше, че майките трябва да предадат своето познание на дъщерите си.
Само за един ден София от момиче бе станала млада жена. Изведнъж бе станала годна за омъжване. И тя почувства така остро липсата на майка си, защото знаеше, че в този момент майките разказват на дъщерите си за живота, рождението и любовта, но сега кралицата трябваше да го направи за нея.
Елинър й бе предала вързопа с вещите на майка й, увити в синьото вълнено наметало, обшито със златни нишки и сложна бродерия, после я бе оставила сама.
Тя беше сама с мислите си в онази нощ, с новото си тяло, тяло на жена, вече не онова старото, удобното, което винаги бе познавала. То я стягаше и я болеше. Болката кънтеше в корема й като свистене на опъната тетива. Тя бе изплакала очите си от мъка и болка, свита под синьото наметало, притиснала до гърдите си перлите, защото чувстваше, че някаква част от майка й е тук с нея.