Сега бе настъпил още един изключителен ден от живота й като жена: първия път, когато сърцето пееше от нещо, което тя вярваше, че е истинската любов, и София стоеше в същата спалня, очаквайки камбаните да възвестят вечерня, вгледана в нещата на майка си, и се чувстваше така объркана и глупава, така самотна, както никога досега.
Искаше да запита майка си какво е това, което изпитва. Дали чувствата й са като на всяко друго момиче? Означаваха ли това, което тя мислеше, че означават? Това диво усещане, което течеше в нея, любов ли беше? Изглеждаше като любов. Ако не, поне би трябвало да е любов. И някъде дълбоко в себе си тя искаше да сподели радостта от това, което чувстваше, с някого, който е част от нея, да сподели тръпката и вълнението, които изпитваше, с някой важен за нея човек, със собствената си майка.
Безпомощно погледна към перлите, които не знаеше как да носи, към роклята, която й стоеше смешно, към разпилените мъниста и отново изпита непоносимата празнота, която винаги я съпътстваше, отчаяното чувство, че живее в някакъв друг свят, различен от този на останалите, точно както се чувстваше всеки път, щом останеше сама и не можеше да се заблуждава така, както заблуждаваше всички останали.
Криеше от света своята слабост и страховете си зад стена от фалшива напереност. Свирепата й нужда да бъде нещо друго, а не само жена, всъщност прикриваше най-дълбоката й тайна, онова, което я караше да се срамува и да се бори да бъде различна. Това, че София Хауърд дори не знаеше какво всъщност е да си жена.
Изведнъж камбаните забиха високо. Звукът я накара да подскочи. Биеха за вечерня. Тя седеше, хапейки устни, взряна в ръцете си, в роклята и обувките си. Пое си дълбоко дъх, после си каза, че е страхливка. Само минута й трябваше, за да изправи рамене, да намери смелост да стане и да тръгне към това, което желаеше.
Запъти се към вратата. Почти усещаше как кръвта й се сгорещява, как започва да бие като боен барабан във вените й. Предчувствие. Тъкмо това изпитваше днес целия ден, тази прекрасна и диво греховна тръпка, която усещаше у себе си само като си помислеше за Тобин де Клеър.
Спря на вратата на спалнята си, опряла ръка на плътното дъбово дърво. Надеждата беше странно нещо. Дори най-големият циник на света не би посмял напълно да се откаже от нея. Надеждата оставаше в мисълта на човека като малка искрица, чакаща само лек повей на вятъра, за да се разгори.
Погледна пак към леглото, после изтича и грабна синьото наметало. Задържа го за миг, метна го на раменете си и върза връзките под брадичката си.
След миг вече тичаше по стълбите към градината. Отвори вратата на беседката и излезе във външния двор. Уви плътно наметалото около раменете си, то беше част от нейното минало.
Но жаждата в нея, влагата в очите й и стягането в гърдите и в сърцето… беше сигурна, че това е нейното бъдеще.
6
Тази вечер слънцето залязваше бавно, сякаш не искаше да си иде, но нямаше друг избор, защото луната го пъдеше. Въздухът ставаше студен и пронизващ. Беше април, това време на годината, когато в нощния въздух витаеха и последните ледени остатъци от зимата, и топлото начало на пролетта. След един ден, изпълнен с топли слънчеви лъчи, това можеше да бъде объркващо, човек можеше да се унесе в мечти, че вече дълго, много дълго време няма да му бъде студено.
Но природата винаги намираше начин да напомни колко своеволна може да бъде, като например в момента, в който изплуваха зимните звезди. Те святкаха и мигаха високо в тъмното нощно небе, същински ледени късчета, блестейки там горе, точно както блестяха и ледените висулки в най-студения ден на годината, когато човек трябваше да внимава, да се пази, защото ако не се пази, може да загуби пръстите или носа си.
Но докато вървеше по застланата с чакъл пътека в градината, София не мислеше за природните явления или за възможността да измръзне. Тя слушаше как скърца чакълът под обувките й. Този звук й напомняше за заек, който хрупа пресен морков.
Колкото повече се приближаваше към градинската пейка, толкова по-силно ставаше предчувствието й. Ускори ход, мина покрай надебелелите зелки и репи, после покрай лехата със зелени подправки, където спря за миг и се завъртя в кръг, защото свежият, плътен аромат на мащерка и розмарин се носеше из въздуха и от това всичко наоколо миришеше вкусно.
Забави стъпките си, когато зърна пейката, осъзнавайки внезапно какво прави.
Какво ли ще си помисли той, ако те видеше да тичаш насам, глупаво момиче?
Сър Тобин де Клеър и така си бе достатъчно надменен. Ако помислеше, че тя е дори наполовина толкова развълнувана, колкото беше, носът му щеше да се вирне чак до таваните на залите в крепостта.