Затова, вместо да тича, тя започна бавно да брои стъпките си, както правеше, докато вървеше в църквата по време на голямата литургия. Когато най-накрая стигна до пейката, остана дълго край нея, преди да си позволи да седне. Размърда се, после подви крака под пейката и зачака. След миг кръстоса глезени, после оправи наметалото си, разстла полата си така, че да прикрива и пръстите на червените обувки, в които се взираше.
Седна върху ръцете си, после реши, че ще изглежда глупаво да седи върху тях, сякаш е някаква хлапачка, дето си хапе ноктите и се опитва да спре, затова сложи ръце в скута си, но и това й се стори неособено подходящо. Не искаше да изглежда така, сякаш се моли. Положи ги с дланите надолу върху коленете си, после се загледа в тях за един дълъг, дълъг момент, защото й се струваха огромни, сякаш принадлежаха на друг човек.
Времето се влачеше като полуумряло. Тя се огледа наоколо, но никъде не видя сър Тобин де Клеър и със сигурност не искаше той да дойде и да види, че тя се озърта за него. Може би трябваше да закъснее. Започна да барабани с пръсти по бедрото си, после разбра какво прави и сключи пръсти. Накрая остана да седи просто така, загледана в туфите розово изтравниче в края на градината, гледаше как са плъзнали по стената. Погледна към разцъфналите иглики с яркожълти среди с цвета на слънчевите лъчи. Времето се влачеше ужасно бавно, затова тя започна да щипе с два пръста вълната от наметалото си, докато между пръстите й не се оформи голяма пухкава топка от мъхчета. Загледа се в нея, после я пусна до себе си на каменната пейка и поклати глава, ядосана на глупавата си нервност.
След миг нещо тъмно тупна от съседното дърво. Тя подскочи, но видя, че е малка птичка с бели гърди. Тя клъвна топчицата мъх и прелетя право под носа й, после се стрелна обратно към дървото с вълната в човката, което я правеше да изглежда, че има голям син мустак.
София загледа как птичката използва вълната, за да свие новото си гнездо, както правеха птиците всяка пролет. Облегна се назад и стисна ръце между коленете си, накланяйки се все по-назад, за да наблюдава птичката, която се върна при другарката си в гнездото.
Тази година те виеха гнездото си в старо ябълково дърво, което с всяка изминала година все по-уморено се накланяше към земята, сякаш беше твърде остаряло и му беше трудно да расте нагоре. Гнездото беше на един нисък клон, където щеше да бъде изложено на набезите на котките и враните в замъка, които все гледаха да откраднат малките пиленца.
Изведнъж й се прииска да предупреди гнездящите птици, да им каже какъв риск поемат. Но те нямаше да разберат предупрежденията й, затова тя остана на място, наблюдавайки как птиците вият обреченото си гнездо, докато тя правеше единственото нещо, което си беше обещала, че никога няма да прави: чакаше един мъж.
Тъмният силует на лейди София Хауърд се виждаше ясно от галерията пред входа за избата на замъка, където група млади мъже стояха с чаши богато, тъмно вино от Бордо — твърде много чаши…
Тя още седеше на същата пейка в градината, на която бе седнала, когато дойде тук, точно след като камбаните биха за вечерня. Вечерният въздух вече беше станал влажен.
Сър Тобин де Клеър я гледаше как увива по-плътно наметалото около себе си, докато не заприлича на мартенско зайче, сгушено сред цветята и тревите, сред ниските храсти и дърветата, които сега бяха само черни силуети.
Обърна се към другите в галерията.
— Тя вече достатъчно дълго седя в градината. Две свещи вече изгоряха докрай. — Той се отдели от стената, изгълта остатъка от виното си и се обърна към останалите. — Аз спечелих.
Ричард Уоруик се подпираше на едно буре с вино и гледаше навън, към градината. Обърна се с лице към Тобин, разплисквайки виното си, и се засмя.
— Направи го, Де Клеър.
Поклати невярващо глава, олюля се леко, защото беше доста пиян, но това не му попречи да вдигне чашата и да отпие една още по-голяма глътка, така че виното потече по брадичката и врата му.
Мъжете в стаята всички до един бяха свидетели на облога. Същите тези мъже бяха искали ръката на лейди София Хауърд и бяха отблъснати. Все млади благородници, все богати мъже, все горди мъже. Никоя жена, никоя толкова горда жена, дори повереница на краля, не можеше да ги прави на глупаци, не и без някакво възмездие.
Томас Монтгомъри вдигна чашата си и залитна напред.
— За Де Клеър! — Гаврътна виното си, изтри уста с ръкав, после отново напълни чашата си и тази на Робърт де Лейси, който се бе отпуснал до стената като парцалена кукла, изпънал напред крака, увесил глава на гърдите си, със затворени очи.