Не каза нищо на никого, само продължи да пие, докато в чашата не остана нищо. После продължи да пие, докато в каните също не остана нищо.
Мисълта му не се притъпи, настроението му не се промени. Дори не можеше да се напие. Защото цялото вино на света не можеше да отмие вината, която усещаше, заради това, което току-що беше направил.
7
След две години
Беше идеалният ден за пакости.
София бе прекарала цялата сутрин в приемната на кралицата заедно с дамите на Елинър, бродирайки гоблени с бойни сцени, и непрекъснато бодеше пръстите си с иглата, докато не се окървавиха повече от войниците, които гобленът изобразяваше.
Всичките й изобретателни болезнени въздишки, цялото смукане на изпободените пръсти и всичките измъчени гримаси не стигнаха, за да бъде освободена. И когато успя да се освободи, вече беше твърдо убедена, че чистилището наистина е място, където човек цяла вечност не прави нищо друго, освен да шие.
След като най-накрая сполучи да избяга, тръгна да търси нещо, което наистина би могло да я развесели. В края на краищата, беше си пропиляла цялата сутрин. Като се изключи едно малко отклонение, София се запъти към кухнята и намери идеалното нещо, което да й предоставя някакво занимание.
След малко тя хвърчеше нагоре по стълбите към стаята, където лейди Едит, вече сгодена за един благородник, пратен сега от краля на дипломатическо посещение на север, седеше до засводения прозорец, през който влизаше топлата, безценна слънчева светлина. Беше се навела, главата й бе цялата огряна от слънчевите лъчи и червената й коса изглеждаше медна. Работеше усърдно над една красива и сложно бродирана сватбена туника за своя годеник, ако се върнеше от мисията си и дойдеше да се ожени за нея.
Едит беше светица.
София не беше светица и нямаше желание да стане. Никога не би могла да има търпението на приятелката си да шие, освен това много пъти досега беше чакала мъже, но Едит казваше, че нейният годеник бил добър, макар че беше почти три пъти по-стар от нея.
Добър мъж. Такова нещо не може да има. София влетя в стаята по-бързо от стрела. Вратата силно се удари в измазаната стена.
Едит подскочи на стола си и стреснато вдигна очи. След секунда изрече:
— Знаеш как да влизаш.
— Винаги съм знаела и винаги ще знам — отбеляза остроумно София, изви се рязко и затвори вратата, а полата й описа около глезените кръг от богата алена коприна, обшита с тънки златисти нишки.
Обърна се, скрила ръце зад себе си, сякаш някой трябваше да познае какво държи скрито в едната. Притисна гръб до вратата и изгледа Едит с такава хитра и дяволита усмивка, че ако кралят я беше видял, можеше да му хрумне да заповяда да я затворят в кулата, преди нещо лошо да е сполетяло всички.
Едит остави бродерията и стана. Изгледа приятелката си, после пристъпи към нея.
— Познавам този поглед. Какво има? Нещо си скрила в ръкава?
Лейди София се ухили.
— Какво?
— Изненада, която ще прогони цялата скука от този ужасно скучен ден.
— Не намирам деня за скучен. Според мене е мирен, но подозирам, че скоро няма вече да е такъв.
Едит се приближи още, протегна шия и се опита да види какво крие зад гърба си София.
— Ти си светица и можеш да намериш радост в почти всяко нещо. Аз, от друга страна, намирам този ден за непоносимо скучен… поне беше такъв допреди няколко минути.
— Дай да видя какво криеш зад гърба си. И по-добре да не е лъкът ти.
София поклати глава.
— Не е лъкът ми, глупаче. Донеси оная кана с вода от масата и тогава ще ти покажа.
Едит донесе водата така бързо, че я разплиска по тухления под. Застана пред София.
— Ето я водата. Сега какво?
София протегна ръце и весело показа две шепи, пълни с меки, розови неща.
Едит присви очи и запита озадачено:
— Какво е това?
— Свински мехури — поясни София с дяволит смях. — Откраднах ги от кухнята.
Едит направи гримаса.
— Защо?
— Видях ги напъхани в една тенекия онзи ден, когато търсех ябълка, за да я сваля със стрела от главата на лейди Джулиет.
— Горката Джулиет — поклати глава Едит. — Възстанови ли се вече?
— Не. Още е кисела. — Гласът на София бе изпълнен с отвращение. — Има само една малка драскотина и сега ще трябва известно време да се реши на път отляво. Човек ще помисли, че съм я набола на шиш, но всъщност стрелата само я одраска — София вдигна ръка, за да покаже — ей толкова. А и тя беше достатъчно глупава да се съгласи да стрелям по нея. А и аз почти успях.
София загриза замислено нокътя си, питайки се какво ли щеше да стане, ако бе стреляла малко по-настрани.
— Какво ще правиш с тия свински мехури? Няма да стреляш по тях, надявам се. И внимавай, София — добави бързо Едит, — няма да ти позволя да насочиш лък срещу мене, нито ще ти ставам мишена.