— Разбира се, че няма, Едит. — София стисна ръката на приятелката си и успокоително я потупа. — Не бих очаквала подобна глупост от тебе. Ти си ми най-добрата приятелка. — София се обърна, взе единия мехур и го разклати под носа на Едит. — Какво ще кажеш? Искаш ли да чуеш плана ми?
Едит кръстоса ръце и изгледа подозрително София.
— Научила съм се да не се обвързвам. Най-напред ми обясни.
София разтегна мехура, обърна се към Едит и го поднесе под носа й.
— Виж. Аз ще държа, а ти ще пълниш с вода. — Млъкна замислено, после добави: — Само ми се искаше да беше много стар и вкиснат оцет, а не вода.
— Защо оцет?
Едит внимателно наклони каната и започна да налива.
— Нищо. Само си помислих. Сега внимавай. — София разтегна още повече отвора на мехура. — Сипвай бавно.
— Виж! Надува се! И още се надува! Едит спря и изправи каната.
— Не спирай. Трябва му още вода.
— Трябва да спра. — Очите на Едит станаха огромни и кръгли, почти като мехура. — Ще се пукне!
— Там е работата, Едит. Трябва да се разтегне силно. Ще го напълним почти до пръсване.
София го вдигна, огледа го, после нареди на Едит да налее още вода, докато мехурът се наду така, че се виждаше водата в него.
— Стига.
Едит изправи каната.
София вдигна мехура, който се бе разтегнал толкова много, че бе станал почти прозрачен. Дори през него можеше да види угриженото лице на Едит.
— Не се цупи. Обещавам ти, че ще бъде много забавно. Ето така, чудесно! — Върза мехура и внимателно го остави на дюшека, после грабна още един и го отвори. — Напълни и този.
Едит гледаше намръщено пълния с вода мехур, струваше й се, че може още тук да се пръсне.
— Всичко е наред. Само ми помогни да напълня и другите. Скоро двете напълниха и вързаха дванадесет мехура и наредиха издутите полупрозрачни топки на леглото.
София взе единия, търкулна го от едната си ръка в другата и се ухили широко. Вдигна очи и го подаде на Едит.
— Виж. Пипни го.
Едит взе топката и я обхвана в малките си длани. Погледна я така, сякаш очакваше всеки момент да се пукне в ръцете й. София взе друга топка.
— Сега ела с мене. — И отиде към прозореца. — Погледни навън, Едит. Виждаш ли онзи белег, който съм нарисувала на каменните стъпала?
— Кръгът с точка по средата?
— Да. Това е мишената, като в стрелбата. Целта на тази игра е ние двете с тебе да пуснем мехурите едновременно и който го хвърли по-близо до белега, печели. — Млъкна и се надвеси от прозореца. — Хайде, да хвърлим мехурите и да започваме играта.
Едит я последва предпазливо, държейки внимателно мехура, и скоро двете момичета висяха над перваза, протегнали напред ръце с по един мехур.
— Когато кажа „пускай“, и двете пускаме едновременно. Разбра ли?
— Да.
— Едит?
— Хммм?
— Струва ми се, че имаш повече шансове да улучиш мишената, ако си отвориш очите. Трябва да се целиш в средата.
— Не обичам високото.
София сви рамене и каза:
— Хайде!
Двете пуснаха мехурите. Те паднаха стремително на каменното стъпало и се пръснаха със силен пукот.
— Виж! Виж! Моят беше по-близо!
Едит подскачаше, смееше се и сочеше надолу, явно забравила страха си от високото.
София се намръщи. Нейният мехур беше препълнен до пръсване и не улучи с близо един лакът отклонение.
— Да. Много добре се справи, защото, за разлика от тебе, аз бях с отворени очи. — Млъкна замислено. — Това, че ги държах отворени, не ми помогна.
Обърна се, изгледа мехурите и грабна най-препълнения. Няма да подскочи, каза си тя, връщайки се към прозореца.
— Хайде пак. Който има повече улучени мишени, докато не свършат мехурите, печели.
— Каква е наградата?
Награда ли? Каква награда? Не беше мислила за награда. Целта й беше съвсем друга. Но веднага отвърна:
— Моите сапфири.
Едит отвори широко очи, защото сапфирите бяха във формата на сълза, с богат син цвят, подарък от самия крал. Бяха най-хубави от всички, с изключение на тези на кралицата.
— Онези, които Едуард ми даде като награда, когато намерих любимия му скиптър.
Едит я изгледа кисело:
— Искаш да кажеш, онзи, който ти използва, за да подпреш капака в стражевата кула и да можеш да подслушваш стражите, като се хвалят какви приключения са имали с момичетата от кухнята?
— Да. Точно същия.
— Нека да видя дали съм разбрала правилно. Ако спечеля, ще ми дадеш сапфирите?
София кимна.
— А ако аз спечеля, ти ще придружаваш кралицата на изповед две седмици подред. — София погледна Едит. — Съгласна ли си?